Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Въпреки това Гедер не проумяваше от какви съображения се е водил Терниган в избора си. Всички бяха изумени от назначението му. Самият Гедер недоумяваше, преди Джори Калиам да му предложи правдоподобно обяснение за неочаквания подем в кариерата му. Всички смятаха назначението му за нелепо. Единствените, които имаха някаква вяра в способностите му, бяха самият Гедер и лорд Терниган. Единствено те двамата бяха сметнали, че Гедер би могъл да се справи, но въпреки това…
Или пък не. Ами ако никой не беше вярвал в способността му да се справи? От самото начало?
— О — каза Гедер на празната стая.
Обърна се и се олюля. Твърде дълго беше стоял прав и неподвижен. Докуцука до канапето, което беше най-близо до огъня. Съзнанието му сякаш по своя воля оглеждаше проблема от всички страни. Колко пъти беше чувал да казват, че Ванаи е малка фигурка в една много по-голяма игра? Едва сега разбираше значението на тази метафора.
Първо: болеше го да признае, но беше факт, че не притежава нужната компетентност да управлява града.
Второ: въпреки това Терниган го беше посочил за негов управник.
Трето: Терниган не беше глупак.
Следователно Терниган — по някакви свои причини и в желанието си да угоди на неизвестно кого — искаше Ванаи да се срине в хаос. А Гедер бе преценен като приемливата жертва.
Когато се усмихна, раната на сцепената му устна се отвори. Когато се разсмя, от раната потече кръв.
„Ваше величество — започваше писмото, — като протектор на Ванаи аз стигнах до неизбежното заключение, че политическата среда в кралския двор обрича на провал дългосрочния контрол върху града.“
Плъзна поглед по страницата. Вече беше написал няколко варианта на писмото. Цяла нощ се занимаваше с това. Някои звучаха гневно, други граничеха със самобичуването. Накрая се беше спрял на форма и съдържание, родеещи се с едно писмо, което Марас Тока беше изпратил на краля на Холскар преди няколко столетия. Пълният текст на писмото беше включен в една от неговите книги, стилът му беше едновременно въздействащ и сдържан. Гедер го беше променил достатъчно, за да не му тежи и плагиатство на съвестта, но беше запазил цялостната конструкция. Сгъна грижливо писмото, подписа се на външната страница, накапа червен восък и притисна в него служебния печат. Книгата с писмото на Марас Тока лежеше на масата. Гедер я прелисти отново. От седмици не се беше чувствал толкова спокоен. Намери откъса, който търсеше, и подчерта ключовата фраза.
„… разрушаването на Аастапал от Инис е било тактически ход, който да осуети завоевателните планове на Морад в същата посока…“
Спря поглед върху отметка, направена в полето със собствения му почерк. „Вълничките показват къде е хвърлен камъкът.“
О, да. Върнеше ли се в Камнипол, щеше да се заеме и с това. Алан Клин може и да не си даваше сметка, че е загубил поста си заради предателство. Гедер обаче го знаеше и нямаше да остави нещата така. Щеше да разбере какво се крие зад решението на Терниган. Но преди това имаше да свърши други неща.
Нощта беше истинско изпитание за него. Дългите тъмни часове се бяха точили мъчително под натрапчивия ритъм на собствените му мисли, на съзнанието, че са го използвали за нечии чужди цели. Че са го издигнали, за да се провали, и каква ще е цената на този провал. Беше плакал, беше изгарял в гняв. Ровил се бе книгите си, в докладите на служителите, в историята на Ванаи. Беше успял да поспи дори, за час.
— Милорд — каза оръженосецът му. — Викали сте ме?
— Да — каза Гедер и се изправи. — Три неща. Първо, вземи това писмо и намери най-добрия ездач, който имаме. Искам писмото да стигне до Камнипол по най-бързия начин.
— Да, милорд.
— Второ, вземи тази кесия. Нали го знаеш учения, с когото работя, онзи от школата? Купи всички книги, които има. После ги донеси тук и ги опаковай заедно с другите ми неща. Скоро ще напуснем Ванаи и ще ги взема с мен.
— Ще напускаме, милорд?
— Трето, прати да кажат на съвета ми, че след час свиквам съвещание. И че всеки, който закъснее, ще бъде бичуван. Така им кажи. Че ще наредя да го бичуват и да посипят раните му със сол.
— Д-да, милорд.
Гедер се усмихна и този път го заболя по-малко. Оръженосецът се сгъна в бърз поклон и си плю на петите. Като се прозяваше и протягаше, Гедер излезе за последен път от покоите си в двореца на ванайския принц. Стъпката му беше лека, настроението — добро, въпреки безсънната нощ. Във въздуха се усещаше смътно обещание за пролет, рехавата утринна светлина се плискаше по каменната настилка на площада, там, където само преди ден бяха беснели бунтовниците. В другия край на площада някой местен смелчага беше обесил кукла с образа на Гедер. Чучелото имаше огромно шкембе, черно наметало по подобие на истинското, а изрисуваната сушена кратуна, която му служеше за лице, беше образ и подобие на малоумието. На врата на чучелото висеше табела: „ДАЙ НИ ХЛЯБ ИЛИ СЕ МАХАЙ.“ Гедер кимна на своето друго аз, поздрав кратък и лишен от снизхождение.