Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Не беше — каза Досън. — Този път поне. Ако пак дойде обаче, не го пускай. Него, Маас или друг от приближените им.
— А Фелиа? Трябва да я поканя, ако дойде. Не мога да се преструвам, че не съществува.
— Дори нея не пускай, любима. След като това свърши, може. Сега — не.
Клара изтри очи с опакото на ръката си. Жестът не беше преднамерен, не беше кокетен и прободе Досън право в сърцето. Той сложи ръка на коляното ѝ в опит да я утеши поне малко.
— Значи става все по-зле? — попита тя.
— Исандриан събира войници. Хитреци. Може да се стигне до кръвопролитие.
Клара си пое дълбоко дъх и го издиша през разширени ноздри.
— Добре.
— Всички се кълнат, че бранят интересите на Симеон, но Бог да ни е на помощ, ако се появи някой, който има куража да застане начело. И Астерилхолд, и Северобреж си точат зъбите и чакат някоя от страните да вземе превес. И едните, и другите ще са много доволни, ако на Разсечения трон седне тяхна марионетка — каза Досън и се изкашля. — Трябва да спечелим тази война, докато още е наша.
Гедер
— Бунт ли? — каза Гедер и сърцето му се сви на топка. — И защо има бунт?
— Хората са гладни, лорд-протектор — каза сър Госпи Алинтот. — Фермерите карат всичкото си зърно към Новипорт.
Гедер подпря брадичка на ръката си, за да не види сър Алинтот, че се е разтреперил. Наистина му бяха казали нещо за фермери и износ на зърно, но сред хилядите различни неща, които изискваше управлението на цял един град, този проблем беше останал встрани от вниманието му. А сега гневни гласове се надвикваха на площада под прозорците му, стихиен рев като от пламъците на гигантски огън. Някой заговорничеше срещу Ванаи, враг дебнеше в сенките и разбридаше тъканта на града. Може би Макиа кроеше планове да завземе Ванаи, преди Антеа да е стъпила здраво в новото си завоевание. Или принцът изгнаник събираше поддръжници в провинцията. Мислите на Гедер се прескачаха една друга хаотично като сухи листа, подмятани от вятъра.
— Кой стои зад това? — попита той с надеждата, че гласът му звучи що-годе спокойно.
Сър Алинтот се изкашля.
— Предполагам, че това е реакция на повишеното мито, милорд. Фермерите вземат по-висока цена на зърното си в Новипорт въпреки по-високите транспортни разходи, защото там митата са по-ниски.
— И за да изкарат повече пари, ще оставят Ванаи да гладува? — възкликна Гедер. — Тая няма да я бъде. Можем да разпратим хора. Да пресрещат керваните със зърно и да ги връщат тук.
Сър Алинтот се изкашля отново. Или се разболяваше, или се стараеше да прикрие напушилия го смях.
— С цялото ми уважение, милорд — каза той. — Дори да оставим настрана другите фактори, не виждам как ще потушим бунта, като изтеглим войски от града и ги пратим в провинцията. Може би ще премислите и ще намалите митата до предишните им стойности. Или, предвид сериозния проблем със зърнените наличности в града, дори малко по-ниски.
— И да намаля вноската, която дължим на короната?
— С цялото ми уважение, ако позволите, милорд, но… Докато във Ванаи не влиза зърно, не влизат и пари от обмитяването му. Вече така или иначе изоставаме с вноските към короната.
Крясъците откъм площада набраха сила. Гедер скочи от мястото си отиде при прозореца.
— Бог да ги порази! Защо не млъкнат?
Блъскаха се на стъпалата пред двореца. Двеста-триста души, които размахваха юмруци, камъни и сопи. Две дузини антийски войници им преграждаха пътя, първата редица с извадени мечове, втората — с лъкове. Гедер видя Джори Калиам да крачи между войниците. Тълпата се люшна няколко стъпки напред, после се отля отново.
— Ще говоря с тях — каза Гедер.
— Милорд?
— Кажи им, че излизам — продължи Гедер. — Ще им обясня какъв е проблемът и че ще го оправя.
— Както желаете, милорд — каза сър Алинтот, поклони се и излезе.
Гедер нареди на слугите да му донесат черния плащ, който беше приел вместо дължими данъци. Специфичната миризма на кожата му вдъхваше увереност, а и наметалото наистина беше скроено добре. Докато слизаше по широкото стълбище от полирано дърво и пресичаше просторното преддверие, му хрумна, че носи плаща така, както друг би носил маска. Наметалото беше впечатляващо като материал и изработка, затова той се скриваше в него може би с надеждата, че хората ще видят дрехата, а не човека, който я носи.