Първият гроб отдясно

Интелигентността в погледа на Ким опровергаваше образа на плахата, говореща тихо жена, която бях срещнала преди малко. Тя се беше научила да прикрива същността си, способностите си. Почувствах силно възхищение към нея. В друг живот и при други обстоятелства бих се радвала да я имам за приятелка. Но пък, от друга страна, всичко беше възможно.

— Знаеш ли… Знаеш ли какво е той?

Въпросът не я изненада.

— Не, ни най-малко — поклати глава тя. — Знам само, че е уникален. Не е като нас. Дори не съм сигурна, че е човек.

Напълно съгласна бях с нея.

— Ами татуировките му? — попитах. — Казвал ли ти е някога какво означават?

— Не. — Напрежението в стойката й донякъде намаля. — Каза ми, че винаги ги е имал. Откакто се помнел.

— Знам, че означават нещо, само не мога да си припомня какво.

Притиснах длан до челото си, сякаш да спра мислите си да препускат толкова бързо.

— Ти като него ли си? — попита тя с равен тон.

Поех дълбоко дъх и се пренастроих.

— Не. Аз съм жътвар на души. — Това винаги звучеше зле, изречено на глас. Но тя просто се усмихна широко и топло. Бях изненадана.

— Същото ми каза и той. Прехвърляш души в отвъдното. Каза, че искриш като новородена галактика и си по-нахакана от богаташко хлапе в поршето на баща си.

Не можах да сдържа смеха си.

— И той самият не пада по-долу.

Тя също се засмя и сгъна кърпата в скута си.

— Мисля, че точно тази негова дързост го крепеше. Ако не беше толкова силен, едва ли щеше да оцелее.