Мираж [bg]

— Можеш ли да ми кажеш защо съм тук? — попитах аз, като си наложих гласът ми да не трепери.

— Ела — каза тя вместо отговор. — Кралската икономка Надин ни очаква в източното крило, тя ще бъде твоята господарка. Бъди внимателна с нея, защото е една от Висшите ватийци.

Преглътнах. Ако някой от Висшите ватийци имаше пръст в нападението над касбата, ме очакваше незавидна съдба. Това бяха представители на най-високите рангове сред нашите покорители, рядко стъпваха извън столицата, при това никога сами. Отличаваше ги светлата сребриста коса, благодарение на която се забелязваха бързо сред останалите ватийци.

— А после?

Тала не отговори. Поведе ме надолу по едно стълбище, сетне през поредица от просторни светли стаи. Носеше се лек ветрец, който повдигаше полупрозрачните завеси, разкривайки дървени решетки, беседки, пълни с възглавници, и изкусно изваяни колони. Но всичко беше притихнало — от птичите песни и ромоленето на водата нямаше и следа. Накрая се озовахме в друг двор. В него имаше малко трева, а храстите бяха засадени в саксии и изглеждаха някак чуждоземни. В средата тихо плискаше фонтан, а вляво до него беше поставена висока маса. Андаланският стандарт за удобство и лукс най-после беше отстъпил пред стерилния ватийски разкош. Нямаше живот, нямаше топлина — само скали и вода.

До масата седеше жена с ослепително светла, сребриста коса — отличителния белег на Висшите ватийци. В единия край на масата беше оставена купчина таблети, а пред жената имаше холочетец. Чертите й бяха остри — остри скули, остър нос и тънки устни, на които човек не можеше да си представи усмивка.

— Ваше благородие — каза Тала на ватийски, — доведох момичето.

Нейно благородие Надин продължи да работи, без да каже нищо.

Тала продължи да стои съвършено неподвижно, явно беше свикнала с това. Точеха се минути, после — десетки минути и накрая — сякаш цели часове. С усилие стоях права, а нервите ми се обтягаха все повече и повече, докато умът ми се прехвърляше през историите, които бях чувала и които подсилваха паниката ми.

Към края на войната луната ни се беше превърнала в протекторат под владението на един от Висшите ватийци. Планините, които обграждаха долината ни, служеха за укритие на последните бунтовници, но Висшият ватиец ги беше избил един по един, за да демонстрира господството си пред населението. Тогава не съм била родена, но белезите на владението му още бяха видими. Осакатеният крак на Адил. Празното село на четири километра на юг от нас. Селото на запад, с една-единствена обитателка от кушаилски произход и дъщеря й — със сребриста коса и сини очи.

— Говориш ли ватийски?

Едва не подскочих, когато Надин проговори. Опитах да се върна пак в настоящето.