Мираж [bg]

— Дихиа! — възкликна тя ужасено и ме прихвана през кръста, когато се олюлях.

Извиках, защото болката отново прониза тялото ми. Когато Тала отдръпна ръка, видях, че пръстите й са окървавени. Прошепна бърза молитва на кушаилски и ми помогна да легна на леглото.

— Благодаря, Номер 62 — обърна се тя към дроида.

— Да, гражданко на империята — избръмча дроидът и се отдалечи.

Тала се захвана за работа бавно и старателно, докато аз се взирах в празното пространство. Кървях от толкова дълго, че платът беше залепнал за раните ми. Тя внимателно намокри рамото ми с гъба, докато най-после успя да свали роклята, за да промие раните и да ги превърже с бял плат, от който се излъчваше леко сияние. Тъканта беше топла и усетих как щипе, преди да попие в раните така, сякаш изобщо не беше съществувала. Знаех, че не го прави от добрина към мен. Лекуваше ме, за да мога да изпълнявам задълженията си — да се върна при Марам и тя да има възможността да ме накаже отново. Трепнах, когато хладните й пръсти докоснаха брадичката ми и обърнаха лицето ми към нея. Очите ни се срещнаха.

— Ще отнеме известно време, докато нараняванията ти зараснат — каза тя, след като изми лицето ми. — Можеш да се изкъпеш. Няма да навреди на превръзките. Но ще е по-добре да спиш по корем.

Ръцете й бяха покрити с кръвта ми. Проследих с поглед как ги потапя в купа мътна вода и как водата потъмнява още повече. На колцина други ли е оказвала същата помощ, запитах се. Колко такива случая е преживяла, преди да усъвършенства това хладнокръвно, безизразно държание и дистанцията, която поддържаше? И аз ли щях да свърша като нея?

— Това са твоите покои. Можеш да разполагаш свободно с това жилище и двора отвън. Но нямаш право да излизаш извън западната порта, разбираш ли?

Очите ни се срещнаха отново. По лицето й пробяга сянката на някакво чувство, но мигновено изчезна.

— Урокът е труден — прошепна тя с по-тих глас. — Но е по-добре да го научиш рано. Няма как да избягаш от онова, което те искат. Можеш само да оцелееш.