Мираж [bg]

Дърветата също бяха покрити със светлинки, а около фонтана в центъра на двора весело се поклащаха фенери. Ромоленето на водата приглушаваше бъбренето на множеството семейства, които се бяха събрали в тясното дворче. Още единадесет момичета и майките им се бяха скупчили на прага до мен и чакаха. Присъстващите започнаха да се обръщат към нас. Хуснаин улови погледа ми и ми намигна. Усетих как обтегнатите ми нерви се отпускат леко.

Майка ми ме стисна за ръката.

Изведнъж ритъмът на барабаните секна, а разговорите замлъкнаха. В продължение на една дълга минута настъпи пълна тишина, като се изключеше тихото плискане на водата във фонтана. Някой наду рог — дълбок, сякаш гърлен звук — след което барабаните подеха отново.

Една по една пристъпвахме напред, когато чуехме бащите ни да ни викат по име.

— Амани, дъщеря на Мулуда и Тарик.

Навечерието на пълнолетието не представляваше просто празненство. Истинският белег на настъпилата зрелост беше даанът, който щяхме да получим. Всички момичета седнахме на възглавниците в средата на двора и зачакахме.

Татуировчикът беше възрастна жена, чийто даан беше позеленял и набразден от бръчки заради годините. Но ръцете й бяха стабилни и уверени и въпреки парещата болка от иглата си наложих да стоя неподвижно. В миналото татуирането е било съпроводено с обилно кървене и минавали седмици, докато символите зараснат — но сега щяха да бъдат необходими само няколко часа, преди да се превърнат в неделима част от лицето ми.

Оформи се короната на Дихиа и Масиния, над челото ми се изви дъга от преплетени ромбоидни форми. На лявата ми буза се появиха остри линии, които обозначаваха произхода ми — дядо ми твърдеше, че е потомък на самата Масиния, и макар че нито аз, нито майка ми му вярвахме, символите й все пак се появиха на лявата ми буза. На дясната пък бяха символите на надеждите на родителите ми за моето бъдеще — щастие, здраве, чиста душа, дълъг живот. Не зная колко време мина, докато старата жена работеше, но най-после тя се отдръпна и се усмихна.

— Барака — прошепна тихо. „Бъди благословена.“

И така, сякаш само за миг се превърнах от дете във възрастен човек.

Майка ми се приближи и застана до мен — както винаги с хладнокръвно изражение — и ме стисна леко за рамото. Дааните ни бяха подобни, почти като огледални копия, и ми се прииска да се покажа достойна за тях — достойна за нея. Положих длан върху нейната и я стиснах. С тези символи можех да посрещна всяко бъдеще. Надявах се да ме насочат към щастие и любов, а не към скръб.

Тръгнахме с останалите момичета и майките им през двора към банкетната маса в северния край, като си проправяхме път през семействата, които ни наблюдаваха, смееха се и надаваха одобрителни възгласи. Ние трябваше да седнем в предната част на масата заедно с жените старейшини на селото ни и с майките си. На сърцето ми ставаше все по-леко, докато ги слушах как си говорят. На цялата ни малка луна нямаше друго такова събитие като тези сбирки. Повечето бяхме кушаилци — най-старото племе на Андала, семейството ми не беше единственото, чието родословно дърво датираше чак от дните на тераформирането на луната ни. Вместо от ватийски, въздухът се огласяше от думите и музиката, присъщи на родната ни земя. За миг успях да си представя, че времето се е върнало с десетилетия назад — преди сянката на ватийците да падне над луната ни и да покори планетата ни и системата й.