Мираж [bg]

Бях чувала, че принцесата е отгледана на родната планета на ватийците след смъртта на майка й, сред роднините на баща й. Беше ватийка до мозъка на костите — или поне така гласяха слуховете — жестока както към приятелите си, така и към собствените си роднини. Бе обрекла онези свои братовчеди, които бяха дръзнали да събудят недоволството й, на бедност. А две седмици след като се върнала на Андала една от прислужничките й била прогонена с обезобразено лице — наказание, задето се осмелила да говори неуважително пред принцесата. Омразата, която изпитваше към народа на майка си и културното й наследство, беше легендарна. Нито говореше, нито четеше на кушаилски и често изразяваше презрението си към езика, ако някой проговореше на него в нейно присъствие. Макар че беше млада и наполовина потомка на нашия народ, всички очаквахме да продължи по стъпките на баща си, когато наследеше имперския трон.

— Как смяташ — защо си тук, а не у дома? — попита ме тя тихо.

— Защото ме отвлякоха от дома ми и ме доведоха тук — отговорих, като позволих на частица от гнева да се прокрадне в тона ми.

Пръстите й се забиха болезнено в бузите ми. Поех дъх с рязко свистене.

— Не ме разигравай — каза тя. — Не съм в настроение.

— Не зная защо съм тук — казах, макар това да не беше съвсем вярно.

Знаех — или поне подозирах, че зная. Умът ми вече препускаше от един на друг начин, по който можеха да използват мен, напълно незначителната дъщеря на някакъв си фермер, на мястото на принцесата. Спомних си дроидите, които нахлуха в касбата и започнаха да сканират лицата на момичетата, които бяха навършили пълнолетие. Не ме бяха избрали по чиста случайност. Търсили бяха именно мен, огледалното копие на Маран, още от самото начало — може би из цял Кадиз, а и всички други луни в системата ни.

— Не зная, Ваше Височество — поправи ме тя и разтърси брадичката ми гневно. — Повтори.

— Не зная, Ваше Височество — подчиних се аз, като се опитах да наподобя тона й.

— Ама че добра имитаторка си била — каза тя. — Почти може да ти бъде простено, че така приличаш на мен.

— Не съм избирала да приличам на вас — казах тихо.

Изражението й се промени и от сдържан гняв се превърна в нещо по-грозно, по-жестоко. Въздухът помежду ни сякаш се разтегна и изтъня, докато най-накрая тя не пусна брадичката ми. С бързо движение, като на пепелянка, стовари опакото на отрупаната си с пръстени ръка върху лицето ми. Болката беше светкавична и гореща, възпламени цялата ми скула и се разпростря надолу към челюстта като горски пожар, подсилена от горчивия вкус на бакър в устата ми. Бавно се обърнах напред и стиснах плата на полата си с всичка сила. Когато очите ни се срещнаха пак, по лицето й пробяга бледият призрак на усмивка. Изглеждаше почти доволна — и това ме уплаши повече от гнева й.