Мираж [bg]

Хората в помещението се разделиха мълчаливо — момичетата на посочената възраст минаха вляво, а останалите останаха отдясно. Въздухът беше станал задушен и вече не напомняше мъгла като от приятен сън. Сега приличаше повече на погребален покров.

Два от дроидите се приближиха към нас и започнаха да ни разделят — една напред, друга назад. Кхадижа беше застанала до мен и двете се държахме за ръка, вкопчени така силно, сякаш пръстите ни щяха да се счупят.

Прясно татуираният даан лъщеше на бузите и челото й на светлината от факлите — струваше ми се, че никога преди не е изглеждала така красива. Тя стисна дланта ми още веднъж. Лицето й беше също толкова безизразно, колкото и моето. Нямаше обучение, което да ни подготви за момента, в който ще се изправим срещу дроидите на ватийците, но всички знаехме какво да правим. Не биваше да показваме никакъв страх, никакви чувства — нищо, което да ги накара да спрат поглед върху теб.

На всеки няколко секунди от двата дроида се разнасяше по-високо бръмчене, а после — остро изпиукване, преди да минат на следващото момиче. Едва когато останаха само няколко момичета, преди да дойде нашият ред, осъзнах какво правят — широк зелен лъч сканираше лицето на всяка девойка, преди пиукането да извести, че могат да я пуснат. Явно търсеха някого.

Сякаш чух гласа на Азиз, който ме предупреждаваше за издирванията на бунтовниците, за опасността да те сметнат за техен помощник или съмишленик. Тук нямаше бунтовници — само жителите на едно земеделско селце, които щяха да загиват от глад през идните месеци заради изпепеленото им препитание. Обходих присъстващите с поглед. Ето го Адил, майстора на парфюми, куц с единия крак. Ибн Хазм, последния член на семейство, което се числеше сред по-заможните преди войната. Родителите на Кхадижа, фермери и берачи на плодове. На всички тук им беше известна цената на участието в подмолни действия против ватийците. Никой тук не би поел такъв риск.

Останах неподвижна, вперила поглед в една от мъждукащите факли, когато единият дроид пристъпи пред мен, наведе се напред и сканира лицето ми. Звукът, който издаде миг по-късно, не беше острото пиукане, а силно дрънчене — като от аларма. Остана приведен пред мен, сякаш замръзнал от объркване. Сърцето ми подскочи — да се отличаваш от останалите, никога не беше добър знак. Да бъдеш различен означаваше да чуеш как ватийците нахлуват в дома ти посреднощ.

Хвърлих поглед към вратата, през която бяха влезли, а после — към задния изход. Ако се затичах, нямаше да успея да стигна навреме и сигурно при гонитбата щяха да ранят или убият някои от приятелите, които ме заобикаляха.

— Отведете я — каза дроидът.

— Не! — чу се гласът на Хуснаин, който си проправи път през тълпата, докато не застана до мен. — Няма да ви позволя.