Дневникът на Бриджет Джоунс

Беше ходила на църква и внезапно беше осъзнала като споходена от ослепителна светкавица, че викарият е обратен.

— Просто ги мързи, скъпа — изрази тя мнението си по цялостния проблем с хомосексуализма.- Не им се занимава с противниковия пол. Виж твоя Том. Това момче, ако имаше малко пипер в себе си, щеше да излиза с теб, вместо да хленчи по нелепите си „приятели“.

— Мамо — вметнах аз, — Том от десетгодишен е разбрал, че е хомосексуален.

— О, скъпа! Я стига. Знаеш как хората си втълпяват какви ли не глупости. Но човек винаги може да ги разубеди.

— Означава ли това, че ако поговоря с теб много настойчиво, ти ще оставиш татко и ще завъртиш любов с леля Одри?

— Сега пък ти започна да говориш глупости, скъпа.

— Ами да — обади се и татко. — Леля ти Одри мяза на чайник.

— За Бога, Колин! — клъцна го мама, което ми се видя странно, тъй като тя по принцип не му се зъби.

Татко, крайно нетипично, настоя да направи пълен преглед на колата ми, преди да потегля, макар да го уверих, че нищо й няма. Но се поизложих, като не можах да си спомня как се отваря капакът й.

— Не забеляза ли нещо необичайно у майка си? — попита той сковано и неловко, докато се бъзикаше с пръчката за маслото, бършеше я с парцали и я ръчкаше обратно по един тревожен начин, ако човек е фройдист. За разлика от мен.

— Освен дето е яркооранжева ли? — отвърнах аз.

— Ами да и... такова... обичайните признаци.

— Видя ми се необичайно газирана на тема хомосексуалност.

— А не, просто новите одежди на викария я наежиха тази сутрин. Да ти кажа правичката, те действително бяха твърде фру-фру. Наскоро двамата с абата на Дъмфриз са се завърнали от Рим. Издокарани от горе до долу в бонбонено розово. Не, питам те дали си забелязала нещо по-различно от обичайното у майка ти.

Взех да си ровичкам из главата.

— Честно казано, не забелязах нещо повече от това, че ми се видя жизнена и наперена.

— Хм — рече той. — Както и да е. Тръгвай, преди да е мръкнало. Много поздрави на Джуд. Как е тя?

След което хлопна капака — сякаш ми казваше хайде, тръгвай — толкова силно, че се уплаших да не си е потрошил ръката.

Мислех, че в понеделник нещата с Даниел ще се изяснят, но него го нямаше. Нито пък вчера. Работата започна да ми прилича на ходене на купон, за да се чифтосаш с някого, само за да установиш, че той не се е появил. Тревожа се за собствените си амбиции, напредък в службата и морална сериозност, тъй като имам чувството, че съм свела всичко до нивото на проучване на дискоклубове. В крайна сметка успях да изкопча от Пърпетуа сведението, че Даниел е заминал за Ню Йорк. Той несъмнено вече се е свалил с някоя страхотна тънка американка на име Уайнона, която бута на който й поиска, ходи с пищов и е всичко, което аз не съм. На всичкото отгоре довечера съм на вечеря у самодоволните женени Магда и Джереми. Подобни мероприятия неизменно свеждат самочувствието ми до размерите на охлюв, което обаче не значи, че не ми е приятно да ме канят. Обичам Магда и Джереми. Понякога оставам да преспя у тях, възхищавам се на свежите чаршафи и многобройните красиви буркани, напълнени с различни видове макарони, и си представям, че те са моите родители. Но когато са с техни женени приятели, имам чувството, че съм се превърнала в госпожица Хавишам [Героиня от романа на Дикенс „Големите надежди“ — стара мома, изоставена навремето от годеника си в навечерието на сватбата. — Б. пр.].