Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Ако не беше надписът, грубо издялан на гредата над бившето жилище на капитан Каргил, лейтенант Дънбар не би повярвал, че именно това е мястото. Но беше ясно написано:
„Форт Седжуик“
Двамата мъже седяха мълчаливо на фургона и се взираха в неугледната развалина, която се оказваше тяхната крайна цел.
Накрая лейтенант Дънбар скочи долу и предпазливо пристъпи прага на бараката. След няколко минути се показа отново и погледна Тимънс, който все още седеше във фургона.
— Май тия хич не ги е еня — провикна се Тимънс.
Но лейтенантът не му отговори. Той отиде до склада, дръпна платнището настрани и надзърна вътре. Не успя да види нищо и минута по-късно вече крачеше обратно към фургона. Тимънс го погледна и заклати глава.
— Би могъл да разтовариш — отбеляза сухо Дънбар.
— Ама к’ъв смисъл, лейтенанте?
— Нали пристигнахме.
Тимънс се размърда неспокойно на седалката.
— Ами че то тука няма нищо — изграчи той.
Лейтенант Дънбар огледа мястото.
— Да, засега няма.
Възцари се тишина, тишина, която носеше напрежението на различните им мнения. Дънбар бе отпуснал ръце, докато Тимънс си играеше с поводите. Извърна се настрани и плю.
— ’сички са избягали… или са ги убили — Тимънс така бе впил поглед в лейтенанта, че целият му вид говореше „повече глупости не ми се слушат“. — Ние също като тях шъ заобиколим и шъ съ връщаме.
Но лейтенант Дънбар нямаше никакво намерение да се връща. Трябваше да разбере какво се е случило във Форт Седжуик. Може всички да са избягали, може да са мъртви. А може да има и някой оцелял само на час път, който се опитва да се добере до форта.
Имаше и по-дълбока причина, за да остане, нещо повече от изостреното му чувство за дълг. Понякога, когато човек толкова силно желае нещо, цената и условията, при които би го получил, престават да бъдат пречка. Повече от всичко на света лейтенант Дънбар бе искал да попадне в Дивия запад. И ето го сега тук. За него нямаше никакво значение как изглежда Форт Седжуик или какви са обстоятелствата. В сърцето си бе решен на всичко. Така че, когато проговори, окото му изобщо не трепна, а гласът му бе равен и овладян.
— Това е моят пост, а това са провизиите, предназначени за него.
Отново се вгледаха един в друг. По устните на Тимънс плъзна усмивка. После се изсмя:
— Да не си откачил, бе, момче?
Тимънс каза това, като си мислеше, че лейтенантът е само един младок, който надали е влизал в бой, надали е бил на запад и със сигурност не е живял достатъчно, за да знае каквото и да било. „Да не си откачил, бе, момче?“ — това сякаш бяха думите на баща, комуто е дошло до гуша.
Той обаче грешеше. Лейтенант Дънбар не беше младок. Беше учтив и изпълнителен, понякога дори любезен. Но младок не беше. Едва ли не цял живот беше участвал в сражения. При това успешно, защото притежаваше едно рядко качество. Дънбар имаше вроден усет, нещо като шесто чувство, което му подсказваше кога да държи на своето. В критичен момент сякаш нещо невидимо се вселяваше в ума му и той се превръщаше в една безразсъдна смъртоносна машина, която не може да бъде спряна. Поне докато не постигне целта си. Ако трябваше да се тръгне в атака, лейтенантът беше пръв. А онези, които отвръщаха на атаката, после съжаляваха.
Думите „Да не си откачил, бе, момче?“ задействаха механизма на тази машина, затова и усмивката на Тимънс започна бавно да гасне, докато гледаше как потъмняват очите на лейтенанта. Секунда по-късно Тимънс видя как десницата му се вдига бавно и хладнокръвно, хваща дръжката на големия револвер, който висеше на кръста му. Видя и как показалецът се плъзва към спусъка.
— Смъквай си задника от тоя фургон и ми помогни да разтоварим.
Тонът на тези думи оказа изключително въздействие върху Тимънс. Той му подсказа, че неочаквано на сцената се е появила смъртта. Собствената му смърт.
Тимънс дори не мигна. Нито пък отговори. С едно-единствено движение завърза поводите, скочи от мястото си и забързано тръгна към задната част на фургона. Отвори платнището и грабна първото нещо, до което се докопа.
2.
Натъпкаха колкото можаха в изтърбушения склад, а останалото наредиха в бившия, щаб на Каргил.
Глава IV
1.
Под претекст, че луната скоро ще изгрее и иска да навакса загубеното време, Тимънс потегли на свечеряване.
Лейтенант Дънбар седна на земята, сви си цигара и се загледа в отдалечаващия се фургон. Слънцето залезе точно когато фургонът се скри от погледа му и той остана дълго в мрака, за да се наслаждава на компанията на тишината. След около час гърбът му започна да се схваща, той стана и се затътри към бараката на Каргил.