Градина на желанията [необработен]

-    Благодаря ти.

Грета кимна и се качи в джипа, който беше последвал субаруто.

-    Видя ли, мамо! - възкликна Бей. - Знаех си, че всичко ще се оправи.

-    И аз, миличко - излъга Сидни.

***

Сутринта след вечерята у Ана Чапъл Клеър отиде в градината да набере джоджен. Предстоеше й да приготви храната за ежегодния обяд на Аматьорското ботаническо дружество в Хикори, който щеше да е в петък. Ексцентричните възрастни дами, които членуваха в асоциацията, бяха готови да платят добре за меню, съставено от ядивни цветя, и да препоръчат Клеър на богатите си приятелки. Тя имаше късмет, че получи поръчката, само че работата беше много,

тоест трябваше да се стегне и да вземе някое местно момиче да й помага при сервирането.

Солидната метална ограда беше като на готическо гробище, на места храстите бяха високи почти метър и сякаш напълно изолираха градината от околния свят. Увивните растения бяха пропълзели и върху портата, а ключалката бе таен отвор, който само малцина можеха да намерят.

Тя ги забеляза още щом влезе.

Сред дивите моркови надничаха мънички листен-ца бръшлян.

Бръшлян в градината.

Появил се през нощта.

Градината й подсказваше, че нещо се опитва да влезе - нещо, което наглед бе красиво и безобидно, но щеше да завземе цялата територия, ако му се уда-деше възможност.

Клеър изскубна бръшляна и задълба в пръстта да извади корените. След миг забеляза мъхнато стъбло, увито около люляков храст, и запълзя към него.

Толкова бе улисана на влизане, че забрави да затвори градинската порта, ето защо след около половин час изненадано вдигна глава, като чу стъпки по чакълената пътека, виеща се около цветята.

Видя Тейлър, който носеше кашонче и смаяно се озърташе, сякаш беше попаднал в омагьосана градина. Тук всичко цъфтеше едновременно дори през сезони, когато цветята спяха. Той ненадейно спря, когато зърна Клеър, коленичила под люляковия храст. Втренчи се в нея, все едно напрягаше очи да я различи в сумрака.

- Аз съм Тейлър Хюс - промърмори, сякаш тя не би го познала. — Съседът ви.

36

Клеър кимна:

—    Помня ви.

Той се приближи до нея, клекна и остави на земята кашончето:

—    Ябълки. Паднаха през оградата. Сигурно са поне дузина. Не знам дали ги използвате, но за всеки случай ги донесох. Позвъних на вратата, обаче никой не ми отвори.

Клеър придърпа кашончето:

—    Не ги използвам, но все пак благодаря. Не обичате ли ябълки?

Тейлър поклати глава:

—    Не особено. Нямам представа как са паднали в двора ми. Дървото е прекалено далеч.

Не спомена да е имал видение и Клеър изпита облекчение. Вероятно не беше изял нито една ябълка.

—    Сигурно вятърът ги е отнесъл — измънка тя.

—    Направи ми впечатление, че по ябълковите дървета в кампуса няма плодове по това време на годината.

—    Това тук цъфти зиме и дава плод през пролетта и лятото.

—    Невероятно - промърмори Тейлър.