Градина на желанията [необработен]

-    Да - прошепна едва чуто.

-    А кои са гостите ви?

Едва след секунда тя осъзна смисъла на думите му:

-    Гости ли? Не очаквам гости.

-    Видях как пред къщата ви спря кола, пълна с кашони и сакове. Реших, че някой се преселва у вас.

38

—    Странно. - Клеър се изправи и свали ръкавиците. Обърна се и излезе от градината, но първо се увери, че Тейлър я следва. Не смееше да го остави сам при дървото въпреки твърдението му, че не обича ябълки. Измина алеята, заобикаляща къщата, и спря като ударена от гръм до магнолията в двора. Тейлър застана зад нея и я хвана за раменете, сякаш бе усетил, че краката й се подкосяват.

Този бръшлян!

Момиченце на около пет годинки тичаше с разперени ръце из двора. Някаква жена се беше облегнала на раздрънканото субару комби, скръстила беше ръце на гърдите си и наблюдаваше детето. Косата й беше сплъстена, под очите й имаше тъмни кръгове, изглеждаше крехка и уязвима. Сякаш едва се сдържаше да не затрепери и да рухне.

Клеър машинално се запита дали когато бременната Лорълай се е появила ненадейно с шестгодишната си дъщеричка, вкопчена в ръката й, баба й е изпитала същите чувства — облекчение, гняв, печал, паника.

Насили се да се раздвижи и прекоси двора, поне за миг забравила Тейлър.

—    Сидни?

Сидни се стресна и се отдръпна от колата. Изгледа сестра си от глава до пети и едва тогава се усмихна. Изплашената жена, която отбранително притискаше ръце до гърдите си, бе заменена от предишната Сидни — онази, която се подиграваше на фамилното име, без да подозира какво щастие е да си родена тук.

—    Здрасти, Клеър.

Клеър спря на няколко метра от нея. Хрумна й, че може да е призрак или двойница на сестра й. Сидни не би позволила да я видят с коса, сплъстена от мръсо-

тия. За нищо на света не би допуснала да се покаже пред хората с тениска, изцапана с храна. Тя беше такава чистница, толкова организирана. Полагаше неимоверно старание да не прилича на другите Уейвърли.

—    Къде беше?

—    Къде ли не. — Невероятната усмивка озари лицето й и вече нямаше значение как изглеждат косата и дрехите й. Да, наистина беше Сидни.

Малката престана да обикаля двора и изтича при нея. Сидни я прегърна:

—    Дъщеря ми Бей.

Клеър погледна детето и се насили да се усмихне. Момиченцето беше тъмнокосо като нея, но имаше сините очи на майка си.

—    Здравей, Бей.

—    А господинът е... - подхвърли Сидни.

—    Тейлър Хюс. - Той подаде ръка. Клеър се сепна

— не беше усетила кога отново е застанал зад нея. — Живея в съседната къща.

Сидни се здрависа с него и кимна:

—    Къщата на семейство Сандърс. Стегнали сте съборетината. Не беше синя последния път, когато я видях, а мръснобяла.

—    Заслугата не е моя. Купих я ремонтирана.

—    Аз съм Сидни Уейвърли, сестрата на Клеър.

—    Приятно ми е. Е, аз тръгвам. Клеър, ако ви потрябвам... - Потупа я по рамото и се отдалечи. Клеър беше обзета от противоречиви емоции. Не искаше той да си тръгва, но, разбира се, не можеше и да остане. Оставил я беше насаме със Сидни и мълчаливата й дъщеричка и тя се чувстваше като в небрано лозе.