Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Момичетата в басейна бяха голи — розови или кафяви в зависимост от произхода си, но с еднакви сладострастни извивки. Не голотата им изуми момчетата, а простичкият факт, че за пръв път виждаха жена.
Кой би могъл да опише какво изпитваха? Не съществува поет, който да изрази с думи страховитата радост, потреса и страхопочитанието.
Ново ахване — този път откъм Хенри Мъглата.
Шумът накара Кейл да се опомни. Той приклекна и се притисна към парапета. Пребледнели и замаяни, другите последваха примера му.
— Вълшебно — шепнеше тихичко Хенри Мъглата. — Вълшебно, вълшебно, вълшебно.
— Трябва да се измъкнем, иначе сме мъртви.
Кейл пропълзя към вратата, следван от другите двама. Измъкнаха се навън и се ослушаха. Тишина. Спуснаха се по стълбището и тръгнаха по коридора. Навярно съдбата ги закриляше, защото в момента нямаше и помен от хитрите и предпазливи момчета, които се бяха изкатерили до балкона, за да зърнат потресаващата сцена. Но макар да не бяха на себе си, те се добраха до врата, която водеше към нов коридор. Завиха наляво, просто защото нямаха причина да тръгнат надясно.
Оставаше им само половин час, за да се приберат в спалното. След по-малко от минута стигнаха до завой, пет-шест метра по-нататък коридорът завършваше с дебела врата. Лицата им посърнаха.
— Мили Боже! — прошепна Хенри Мъглата.
— След четирийсет минути ще пуснат Назидателите да ни търсят.
— Е, лесно ще ни намерят в този капан.
— А после? — попита Клайст. — Те няма да ни позволят да разкажем какво сме видели тук.
— После трябва да избягаме — каза Кейл.
— Да избягаме?
— Точно така, да се измъкнем веднъж завинаги.
— Та ние дори не можем да излезем оттук — възрази Клайст. — А ти говориш за бягство от Светилището.
— Какъв друг избор…
Но шумът от превъртане на ключ във вратата пред тях прекъсна отговора на Кейл. Вратата беше грамадна и дебела поне петнайсет сантиметра, тъй че разполагаха с няколко секунди, за да се скрият. Само че нямаше къде.
Кейл направи знак да се притиснат към стената, където отворената врата щеше да ги закрие, поне докато я затворят. Но нямаха избор — да избягат назад означаваше да се върнат в капана, докато открият, че ги няма, след което ги чакаше бързо залавяне и бавна смърт.
Вратата се открехна с доста усилия, ако се съдеше по ругатните и раздразненото сумтене. Съпроводена от ново сърдито мърморене, тя бавно плъзна към тях, после спря. Някой пъхна отдолу дървен клин, за да я задържи отворена. След още ругатни и пъшкане се раздаде трополене на малка количка. Кейл, който стоеше откъм края на вратата, надзърна и видя позната фигура в черно расо да накуцва по коридора, бутайки количката пред себе си. Когато човекът изчезна зад ъгъла, той махна с ръка на другите двама и бързо мина през вратата.
Озоваха се навън, сред студената мъгла. Още една количка с въглища чакаше реда си да бъде вкарана вътре. Именно затова Подизкупител Смит — мързелив както винаги — беше оставил вратата отворена, вместо да я заключи, както несъмнено му бяха наредили.
При други обстоятелства биха отмъкнали колкото се може повече въглища, но джобовете им бяха пълни с храна, а и не смееха да се бавят.
— Къде сме? — попита Хенри.
— Нямам представа — отвърна Кейл.
Той тръгна по плочника, опитвайки се да пригоди очите си към мъглата и мрака, за да се ориентира. Облекчението от щастливото измъкване започваше да отшумява. Бяха изминали много път по тунела. Сега можеха да са къде ли не в Светилището с неговия лабиринт от плочници, сгради и коридори.
После от мъглата изникнаха два огромни крака. Това бе голямата статуя на Обесения Изкупител, откъдето тръгнаха преди повече от час.
След по-малко от пет минути тримата поотделно застанаха на опашката пред спалното помещение, наричано официално Приют на Вечната Покровителка. Момчетата нито знаеха, нито се интересуваха какво означава това. Всички запяха в хор: „Ами ако умра тази нощ? Ами ако умра тази нощ? Ами ако умра тази нощ?“ Откакто се помнеха, Изкупителите им втълпяваха отговора на този зловещ въпрос: заради ужасното състояние на черните им души повечето от тях щяха да идат в ада и там да горят навеки. От години насам щом станеше дума за смърт посред нощ — а това се случваше често, — дежурният Изкупител редовно издърпваше Кейл пред групата и вдигаше расото му, за да разкрие синините, които покриваха голия му гръб от врата до под кръста. Белезите бяха с различни размери и в различен стадий на заздравяване, тъй че понякога представляваха удивителна картина с множество варианти на синьо, сиво, зелено, пурпурно и почти златистожълто.