Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Ами как да… — започна той и замлъкна насред думата. — Добре гледам на това.
— Запиши си адреса — разсмях се аз.
Вече от две години Аркаша ми беше купил един апартамент, в който се срещахме, и нямаше да е грях, ако поне веднъж го използвах за собствено удоволствие. Дима не ми зададе повече въпроси, пристигна на минутата с цветя, шампанско и бонбони. Аз го посрещнах по халат, казах му „здрасти“ и го мляснах по бузата. Той се изчерви, а ръцете му смешно се разтрепереха.
— Как ти се струвам по халат? — попитах аз, а той отвърна:
— По-хубава, отколкото във вечерна рокля.
Настанихме се край масата, пийнахме от шампанското и си побъбрихме за разни неща. Аз гледах към Дима и сърцето ми ту се блъскаше със страшна скорост в гърдите, ту замираше. Ставаше ни все по-трудно да дрънкаме глупости. Засичахме се насред думите и бързешком отмествахме погледи. Аз толкова се вълнувах, че катурнах чашата си и залях панталоните на Дима с шампанско. Скокнах и хукнах да донеса кърпа.
— Извини ме, за бога.
Той се разсмя:
— Няма нищо.
Хвана ръката ми, сърцето ми заби някъде в гърлото, погледнах го в очите и казах:
— Дима, моля те, целуни ме.
Повече не ми се наложи да го моля за нищо. Той беше възхитителен любовник — толкова нежен и страстен, че на всяка жена би й секнал дъхът. Три часа изминаха като три минути и настана време да се прибирам вкъщи. Погледнах крадешком към часовника и понечих да стана. Дима ме сграбчи за ръката и лекичко ме придърпа върху себе си.
— Лада…
Аз само се усмихнах, махнах с ръка на всичко и се притиснах към гърдите му. След един час се обадих вкъщи и установих, че мъжът ми се е прибрал от театъра.
— Валера — казах му, — отбих се тук на една вечеринка, ще позакъснея. Не се тревожи, ще ме изпратят до вкъщи.
И отново се върнах при Дима.
Късно през нощта, докато аз бързешком се обличах, той се приближи до мен изотзад, прегърна ме и тихо попита:
— Лада, нали всичко това не е просто така?
Застинах за миг, извърнах се към него и го погледнах изплашено.
— Глупчо, наистина ли не виждаш, че не е?
— Обичам те — прошепна тихо той и аз също му казах „обичам те“. Че защо пък да не му го кажа?
Положихме огромни усилия, за да се разделим, седяхме два часа в колата пред моя блок, поне на двадесет пъти си вземахме довиждане и отново отлагахме раздялата за още пет минути.
През целия следващ ден ме тресе любовна треска и аз се втурвах към телефона като гладно куче към кокал, а колегите ми ме гледаха с подозрение.
Дима се обади в три часа, когато на мен вече ръцете ми трепереха от нетърпение.
— Дима — изчуруликах аз едва чуто и само дето не се разревах.
— Лада — каза той, а гласът му трепереше. — След малко идвам. Чуваш ли ме?
— Да — отвърнах аз, грабнах коженото си палто и излязох на бегом от училището.
Той пристигна след две минути, но след това не помня как се озовахме в апартамента…
И се започна… Вече не можех да мисля за нищо друго, освен за Дима.
— Като отвързана си — подхилна се Таня. — Видя ли докъде се докара с твоите скрупули. Скъсвай с него, че Аркаша ще вземе да научи и на твоя тъпкач като нищо ще му откъснат главата, че и ти ще пострадаш.
— Няма да научи — намръщих се аз.
— Ти не си хитър човек. Защо се мъкнеш с този хлапак из града? Навсякъде е пълно с познати, ще те наклепят на татенцето и няма да успееш да мигнеш дори.
— Не викай дявола — ядосах се аз, тъй като Таня, разбира се, беше права.
— Знаеш ли какво, Лада, ти си умна жена, но си много чувствителна. Затова изобщо не бива да се влюбваш. Ще закъсаш.
Аз само махнах с ръка.
Изминаха две седмици. Дима както винаги ме посрещна от работа и ние потеглихме към апартамента. Всичко си вървеше по обичайния начин и нищо не предвещаваше бурята, докато той най-неочаквано не ме попита:
— На кого е този апартамент?
— Мой — отвърнах аз с леко запъване.
— Но нали ти не живееш тук?
Не ми се щеше да лъжа Дима, затова помислих малко и му казах истината:
— Нали ти споменах за баща си… Нямам никакъв баща, имам любовник… който е богат.
Казах това и тутакси горчиво съжалих. Лицето на Дима се покри с петна и той целият се разтресе.
— Ти, ти… — Дима започна да се задъхва и не можеше да произнесе нито дума.
Аз се разревах, след което красноречиво и жалостиво му разказах историята на своя живот, а той се въсеше и хапеше устни. През този ден се разделихме някак хладно и аз се съсипах от нерви. Но на другия ден той все пак ми се обади и на сърцето ми олекна, само че не задълго. Дима стана замислен и странен, а в очите му се четеше мъка. Месец след първата ни среща той каза: