Грей [bg]

— Да — съскам през зъби и поглеждам към Ана, която бързо извръща очи.

Наблюдава ме. Оглежда ли ме?

Зрънце надежда се надига в гърдите ми.

— Заповядай. — Жената намига и поставя чашите в поднос. — Плати на касата. Приятен ден.

Успявам да отговоря любезно.

— Благодаря.

Анастейжа седи на масата, забола поглед в пръстите си, и размишлява над един господ знае какво.

Може би за мен?

— За какво мислиш? — питам.

Тя трепва и се изчервява, докато ѝ поднасям чая и оставям кафето. Мълчи и виждам, че е притеснена. Защо? Не иска ли да бъде тук?

— Та за какво си мислиш? — напомням ѝ и тя започва да опипва торбичката чай.

— Това е любимият ми чай — заявява и аз си поставям за цел да запомня, че обича „Туинингс“. Наблюдавам я как пуска торбичката в чайника. Задачата се оказва мърлява и сложна. Изтегля торбичката почти веднага и я слага в чинийката. Свивам устни, за да не прихна. Докато ми обяснява, че предпочита чая слаб и черен, за момент решавам, че ми описва какви мъже харесва.

„Стегни се, Грей. Говори за чай“.

Стига сме се мотали, време е да разплета нещата.

— Той гадже ли ти е?

Тя свива вежди и между тях се образува малка буквичка V.

— Кой?

На това му се казва добър отговор!

— Фотографът — Хосе Родригес.

Тя прихва. Смее се на мен.

На мен!

Не знам дали е от облекчение, или просто намира, че съм смешен. Дразнещо е. Не мога да я разбера. Харесва ли ме, или не? Казва ми, че ѝ е просто приятел.

„Сладурче, на него му се иска да е повече от просто приятел“.

— Как така си помисли, че ми е гадже? — пита тя.

— Начинът, по който му се усмихваш, начинът, по който той ти се усмихва. — „Нямаш представа, а? Момчето е лудо по теб“.

— Той ми е като брат — изтъква тя.

Добре, значи похотта е едностранна. За момент се питам дали си дава сметка колко е прекрасна. Поглежда мъфина с боровинки, докато беля хартията, и за момент си я представям на колене до мен и как я храня, хапка по хапка. Мисълта ме разсейва и възбужда.

— Искаш ли? — питам.

Тя клати глава.

— Не, благодаря. — Гласът ѝ звучи колебливо и тя отново забожда поглед в ръцете си. Защо е толкова нервна? Заради мен ли?

— А момчето, с което ме запозна в магазина вчера? Не ти ли е гадже?

— Не, Пол е само приятел. Казах ти вчера. — Тя се мръщи отново, сякаш е объркана, и кръстосва отбранително ръце. Не обича да я разпитват за тези момчета. Спомням си колко неловко се почувства, когато онзи в магазина я прегърна, за да покаже, че е негова. — Защо питаш?

— Изглеждаш доста нервна, когато около теб има мъже.

Тя се ококорва. Очите ѝ наистина са красиви. Цветът им е като на океана в Кабо — най-синьото от всички сини морета. Трябва да я заведа там.

„Какво? Това пък откъде дойде?“

— Мисля, че ти ми действаш така — признава тя, свежда поглед и започва отново да опипва пръстите си. От една страна, е невероятно покорна, докато от друга… е много предизвикателна.

— Вероятно е така и в това няма нищо лошо.