Без теб

2 октомври 1998 г., 9 часът и 2 минути

Марк дебнеше Мариам, която стоеше зад плота. Между две поръчки собственичката на бистрото бе успяла да пъхне в чекмеджето на касата пакетчето, поверено ѝ от Емили, като от време на време хвърляше по някой недвусмислен поглед към младежа. Така че той нямаше на какво да се надява, преди да изтече определеното от Емили време... Женска солидарност. Обзет от отчаяние, Марк хвърли поглед към зелената тетрадка на Кредюл Гран-Дюк.

Емили знаеше какво прави.

Трябваше да чака един час на това място, един час преди първото му занятие – приспиващо упражнение по европейско конституционно право при един млад професор, който прекарваше половината време в разговори по мобилния си телефон. Така че Емили го бе хванала в капан и се налагаше да убие цял час.

Бистро „Ленин“ вече бе толкова претъпкано, че се пукаше по шевовете. Един едър здравеняк попита Марк дали може да вземе стола срещу него. Марк разсеяно кимна с глава. Бяло-червеният часовник, реклама на мартини, показваше 9 часа и 3 минути. Марк нямаше друг избор, освен да прегледа тетрадката, но се поколеба, преди да разтвори светлозелената корица. Ръката му внимателно се плъзна по гланцирания картон. Почака малко и отново вдигна очи. Черните стрелки на рекламния часовник сякаш бяха залепнали за циферблата.

9 часът и 4 минути

Марк въздъхна.

Все още не бе изпил кафето си. Сега съвсем нямаше да го изпие. Никога не бе обичал кафе. Някакъв дърт професор бе застанал на бара. Четеше „Льо Паризиен“ и дебнеше кога ще стане Марк, за да седне на мястото му. А Марк в този момент имаше едно-единствено желание: да скочи, да се махне оттук и да настигне Емили, като пътьом хвърли в кофата за боклук проклетия бележник.

Погледна през прозореца, сякаш търсеше с очи познатия силует в най-гъстата тълпа, и му се струваше, че хората щяха да се отдръпнат, за да направят пътека между него и Емили. Очите му се замъглиха. Пулсът му се ускори и усети, че се задушава. Вече познаваше тези симптоми – сърцебиенето, учестеното дишане... Ето защо от предпазливост извърна глава, за да не гледа входа на университета. Веднага се почувства по-добре. Пръстите му отново докоснаха зелената тетрадка. Както винаги Емили щеше да спечели. А той трябваше да се изправи лице в лице с миналото ѝ.

Марк пое дълбоко въздух и разтвори тетрадката. Почеркът на Гран-Дюк бе ситен, равен и малко нервен, но пък ясен и четлив. Марк се наведе и потъна в сините вълни на буквите, думите и редовете като човек, който от вълнение задържа дишането си, преди да се гмурне в океан от съмнения.