Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Мариам умееше да бъде дискретна. Тя остави кафетата и се обърна, без да се заслушва в разговора им.
3 Университет по хуманитарни науки, създаден през 1968 г., със седалище на този адрес от 1980 г. В него учат около 23 000 студенти – бел. прев.
4 Парижки университет по математика и физика – бел. прев.
5 Робер Кастел (1933–2013) – френски социолог, дългогодишен преподавател в Сорбоната – бел. прев.
6 Жил Дьолюз (1925–1995) – френски философ постмодернист, до 1987 г. преподава в „Париж VIII“ – бел. прев.
7 Пол-Мишел Фуко (1926–1984) – френски фирософ, социолог и историк, създател на „археологията на знанието“ – бел. прев.
8 Жак-Мари-Емил Лакан (1901–1981) – френски психоаналитик и психиатър, известен с много трудове, като „Завръщане към Фройд“, оказал силно влияние върху френските интелектуалци през 60-те и 70-те години на XX в. – бел. прев.
3
2 oктомври 1998 г., 8 часът и 41 минути
Марк почака няколко секунди, защото искаше Мариам да се отдалечи. Наведе се към раницата си, която бе сложил на земята, и извади оттам кутийка, опакована в хартия със сребристи отблясъци.
– Честит рожден ден, Емили! – каза Марк весело.
После ѝ подаде пакетчето. Емили завъртя очи, които блеснаха и изразиха престорен гняв.
– Марк – смъмри го тя. – Пожелаваш ми „честит рожден ден“ за трети път тази седмица... Прекрасно знаеш, че нямам нужда от всичко това!
– Ш-ш-т! – отвърна Марк. – Отвори го.
Емили смръщи вежди и отвори подаръка. Вътре имаше сребърно украшение. Кръст със сложни форми. Всяка страна завършваше с ромб, с изключение на горната. Върху нея бе кацнал кръг, а над него имаше корона. Емили взе украшението.
– Марк, ама ти си луд...
– Това е туарегски9 кръст. Изглежда, че има двадесет и една разновидности от него. По една оригинална форма за всеки град в Сахара. Този кръст е от Агадез10. Харесва ли ти?
– Разбира се, че ми харесва, Марк. Само че...
Марк обаче продължи да разказва.
– Според преданието ромбовете представляват четирите кардинални точки на света. И човекът, който подарява туарегски кръст, всъщност слага света в нозете ти...
– Знам преданието – прошепна Емили нежно. – „Поднасям ти и четирите края на света, защото не зная къде ще умреш.“
Марк не можа да прикрие смущението си и се усмихна. Да, Лили знаеше всичко за туарегските кръстове, както и за останалото... В продължение на няколко минути двамата запазиха мълчание. После Емили протегна ръка към чашата с кафе. Марк направи същото, без да се замисля. Разтвори длан на масата в очакване да срещне ръката на Емили. Изведнъж пръстите му се сковаха, замръзнаха. Лили носеше пръстен на безименния си пръст. Изящно изработен златен пръстен със светъл камък – сапфир. Стар, прекрасен пръстен, струващ цяло състояние. Марк не го бе виждал преди. Погледът му се замъгли от ревност. Тя го обземаше всеки път, когато изникваше някаква подробност, която той не можеше да проумее и която поставяше преграда между него и Лили. Като заекваше, той едва успя да я попита откъде бе пръстенът:
– Този пръстен... твой ли е...?
– Не, откраднах го тази сутрин от един бижутерски магазин на площад „Вандом“!
Клепачите на Марк леко потрепериха. Въпреки че туарегският кръст, който току-що бе подарил на Емили, му струваше един уикенд дежурство и три безсънни нощи във „Франс Телеком“ – студентската му работа, той изглеждаше като много евтин в сравнение с този пръстен. Лили вече бе прибрала африканското бижу в малката кутийка.
Марк се насили да изпие глътка кафе и отново изрече със заекване:
– Пръстенът... Подарък ли е? За рождения ти ден?
Емили кротко наведе очи.
– В известен смисъл... Малко е объркано... Прекрасен е, нали?
Замълча, защото търсеше думите.
– Не се безпокой, ще ти обясня... Просто не се безпокой поне за това.
После Емили постави ръката си върху ръката на Марк .
– Наистина не се тревожи, не и за това. Не и заради този пръстен във всеки случай...
Думите ѝ се блъскаха в главата на Марк. Какво искаше да каже?! Лили имаше ужасен вид – сякаш не бе спала цяла нощ, въпреки че се опитваше да се усмихне и както винаги разреждаше кафето си с вода. После очите ѝ светнаха и се оживиха, сякаш изведнъж бе набрала сили и бе взела някакво важно решение. Отпи малко от кафето си и на свой ред се наведе над чантата, с която ходеше на лекции. Извади от нея бледозелена тетрадка и я побутна към Марк .
– Ето, Марк. Сега е мой ред. Това е за теб!
Марк усети глуха неясна тревога.
– Какво е това?
– Бележникът на Гран-Дюк – изстреля Емили, без дори да даде възможност на Марк да си поеме дъх. – Донесе ми го вчера, ден след рождения ми ден. Е, всъщност, пуснал го е в пощенската ми кутия. Или пък е накарал някой друг да го пусне. Намерих го тази сутрин.