Половин война
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин война». Краткое содержание книги:
— Помниш ли ме? — попита Трън.
— Трудна си за забравяне. — Дженър хвърли поглед към ключа на врата ѝ. — Поздравления за сватбата ти.
Тя изсумтя презрително:
— Гледай само да не поздравиш съпруга ми. Още е в траур от случката.
— Викала си ме, принцесо.
— Да. — Скара подсмръкна за последно и пресуши сълзите. После изправи гордо рамене. — Какви са плановете ти?
— Не бих казал, че съм от онези, които много планират. Кралица Лейтлин ми предложи добра цена да се бия на страната на Гетланд, но, е, войната е за младите. Мисля да сляза надолу по „Божествена“… — Той вдигна поглед към Скара и примижа сконфузено. — Обещах на майка Кайър да те доведа жива и здрава при братовчедка ти…
— И удържа на обещанието си, въпреки опасностите. Нямам правото да искам повече от теб.
Физиономията му се изкриви в още по-болезнена гримаса:
— Но ще го направиш, нали?
— Надявах се, че може да останеш при мен.
— Принцесо… аз съм стар търговец. Прехвърлил съм отдавна златните си години, пък и те не бяха кой знае колко златни.
— Безсъмнено. Когато те видях за пръв път, си помислих, че си овехтял като статуята на носа на стар кораб.
Дженър се почеса по брадата:
— Добра преценка.
— Глупава преценка. — Гласът на Скара потрепери, но тя се покашля, пое дълбоко дъх и продължи. — Сега разбирам това. Вехтата статуя на носа е тази, която е видяла много лошо време и въпреки това е отвела кораба си невредим до дома. Не ми е притрябвала красота и младост. Имам нужда от лоялност.
Дженър отново изкриви физиономия:
— Цял живот съм бил свободен, принцесо. Погледът ми не е бил отправян с очакване към никого, само към хоризонта, не съм прекланял глава пред никого, освен вятъра…
— Хоризонтът някога благодарил ли ти е за това? Вятърът някога да е възнаграждавал за това?
— Не и щедро, признавам.
— Аз ще го направя. — Тя взе мазолестите му ръце в своите. — За да е истински свободен човек, се нуждае от кауза.
Той се вторачи в ръцете ѝ, после вдигна глава към Трън.
— Воин, който се бие единствено за себе си, е нищо повече от разбойник — сви рамене тя.
— Видях те да преминаваш през множество изпитания и знам, че мога да ти се доверя — каза Скара и прикова очи в тези на Дженър. — Остани с мен. Моля.
— О, богове. — Дженър се усмихна широко и лицето му се сбърчи като стара кожа. — Как да откажа на такава молба?
— Недей да отказваш. Кажи, че ще останеш и ще ми помогнеш.
— Твой съм, принцесо. Кълна се. Давам слънчева и лунна клетва. — Той се замисли за момент. — Да ти помогна за какво обаче?
Скара пое дъх и потрепери:
— Зарекох се един ден да видя Тровенланд свободна, тронната зала на дядо ми построена отново и трупът на Яркия Йълинг захвърлен за храна на враните, не помниш ли?
Синия Дженър повдигна рунтави вежди:
— Яркия Йълинг има цялата краска армия зад гърба си. Петдесет хиляди меча, казват хората.
— Само половината от една война се води с мечове. — Тя натисна силно с показалец слепоочието си. — Другата половина се води тук.
— Значи… имаш план?
— Ще измисля нещо. — Тя пусна ръцете на Дженър и извърна поглед към Трън. — Ти си плавала с отец Ярви до Първия сред градовете.
Трън сбърчи чело, събра вежди над няколкократно чупения си нос и изгледа озадачено Скара, явно неразбираща какво точно се криеше зад този въпрос.
— Ъхъ, плавала съм с отец Ярви.
— Била си се в дуел с Гром-гил-Горм.
— И това е така.
— Ти си избраният щит на кралица Лейтлин.
— Знаеш, че съм.
— И стоейки неизменно до нея, прекарваш доста време в присъствието на крал Удил.
— Повече от доста.
Скара изтри и последните следи от влага под очите си. Не можеше да си позволи да плаче повече. Сега трябваше да е смела, умна и силна, нищо, че отвътре се чувстваше слаба и умираше от страх. Сега нямаше кой да се бие за Тровенланд освен нея. Думите ще бъдат нейните оръжия.
— Разкажи ми за тях.
— Какво искаш да знаеш?
„Знанието е власт“, казваше майка Кайър, когато Скара се оплакваше от безкрайните ѝ уроци.
— Искам да знам всичко.
И за двамата
Рейт се събуди внезапно и подскочи като ужилен — някой го докосваше.
Сграбчи копелето за врата и го залепи за стената, после, оголил зъби в свирепа гримаса, извади ножа си.
— Богове, Рейт! Аз съм! Аз съм!
Едва в този момент подскачащата светлина на факлата в дъното на коридора освети лицето на Ракки и той осъзна, че беше залепил брат си за стената и се готвеше да пререже гърлото му.
Дъхът му бумтеше. Отне му известно време да осъзнае, че се намираше в Цитаделата на Торлби. Омотан в одеялото си, пред вратата на покоите на Горм. Където му беше мястото.