Рейн-сан: Сеч [bg]

Уилсън тежко се строполи по гръб. Чух фрасването на главата му в плочите на алеята и усетих вибрациите от удара да пробягват надолу по крака му. Без да отпускам коляното си, аз го изритах назад в топките. Той се разтърси и разбрах, че поне за няколко секунди съм го извадил от играта. Хванах го за петата с едната си ръка, развързах връзките му с другата и изхлузих обувката от ходилото му. Отблизо видях, че бордът на носа не е от кожа — а от стомана, заточена като бръснач. И несъмнено покрита с някаква екзотична бързодействаща отрова, специалитет на ЦРУ.

Пъхнах дланта си в обувката и приклекнах до него. Уилсън се претърколи от ляво надясно, като кашляше и пъшкаше. Когато видях, че е дошъл на себе си, аз доближих острия нос на обувката на сантиметър от бузата му.

— Не, не, не — простена той. — Не го прави. Не е в твой интерес.

— Нима?

Уилсън отново изпъшка.

— Все още можем да се разберем. Получи се недоразумение, не виждаш ли? Това тук е изгодно и за двамата. Не го проваляй.

— Защо? Защото парите винаги печелят ли?

— Тогава просто ми кажи какво искаш. Каквото и да е. Обещавам, че ще го получиш.

Помислих си за Сугихара. За предишния шеф на Миямото, пребит до смърт, за да освободят мястото му за къртицата на Уилсън, Йокояма. Дори за „Майк“ и другите двама наемници, които бях убил.

Но най–вече за Виктор, чието травмирано детство беше използвал Уилсън, за да могат парите винаги да печелят.

— Искам да те направя една от пионките — казах аз и го порязах с бръснача по лицето.

Той изпищя и притисна раната с длани. После тялото му се разтрепери и изпадна в гърч. Отдръпнах се назад и продължих да го наблюдавам в зеленото сияние на очилата. Устата му зейна, треперенето и гърчовете се усилваха. Гърбът му се изви толкова рязко, че сякаш щеше да се пречупи, лактите му се извъртяха навътре, пръстите му отчаяно дращеха гърлото му.

Краката му подритнаха веднъж, после пак, по–слабо, и се отпуснаха. От него се изтръгна протяжен къркорещ хрип като от балон, от който излиза последният въздух. Накрая Уилсън остана неподвижен, извил гърба си като лък с толкова силно опъната тетива, че се е прекършил по средата.

Озърнах се. Дзенкоджи отново потъваше в тишина и наоколо нямаше никого другиго освен душите на мъртвите.

— Задръж си парите, задник такъв — казах аз и си тръгнах.