Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Ще поддържам връзка с теб, Чарли.

— Почакай малко, Чероки — каза Уебър, Мандън се обърна. Уебър ме попита: — Имаш ли нещо против да го почакаш отвън?

— Ни най-малко.

Рийс се размърда, за да ме изпрати, застана до вратата и задъвка разцепената клечка за зъби.

— Виждам, че все още предпочиташ клечките пред макаричката за почистване на зъби.

Той ме изгледа сърдито, но не каза нищо. Излязох в коридора и се разтъпках до големия прозорец в дъното. Постоях там и погледах как полицейските коли заминават и се връщат на рампата, погледах движението долу на улицата, а после Мандън ме извика. Отидох при него и тръгнахме да излизаме. Когато наближихме вратата с надпис МЪЖЕ, му направих знак с глава и казах:

— Да влезем…

Мандън отключи и отидохме до вътрешното помещение.

Беше празно. Попитах:

— Какво иска?

— Нищо…

— Кажи.

— Беше за нещо съвсем друго…

Раздразних се.

— Прекалихте с толкова двулични приказки за един ден. Първо той, сега ти. Какво ти каза?

— Каза, че си луд да идваш тук…

— Аз не съм дошъл тук сам. Ти ме доведе. Призна ли му го?

— Каза ми, че съм луд да се занимавам с тази работа, а също така ме предупреди да те държа здраво, за да не се забъркаш в нещо, което засяга федералните власти, някоя банка или нещо подобно, защото тогава ще довлекат правителствените агенти…

— Естествено, това е направо смешно. Няма да повтаряме грешките на другите.

— Доколкото зависи от мен. Той настоява, щом намислим нещо, да му съобщим на минутата, още преди да сме предприели каквато и да е стъпка. Това е всичко.

— Достатъчно е. Сега ми дай пистолета.

Той ми го върна, сложих го в джоба си и излязохме.

Върнахме се в кантората на Мандън по същия път, по който бяхме дошли — покрай същите мръсни, грозни сгради, а там ни чакаше Хайнес — цветнокожият красавец. Седеше на един стол в приемната на канцеларията от външната страна на преградата, която делеше посетителите от служителите, и беше разгърнал вестник на спортната страница, но не стана ясно дали чете, или само я гледа. Беше облечен спретнато, във всеки случай много по-добре от хората, които виждах напоследък, а на коленете му беше положена шапка. Мандън го видя като влизахме, но никой от двамата не показа с нищо, че се познават. Едната блондинка — по-младата — отсъстваше, но другата стана и подаде на Мандън едно листче.

— Няма нищо друго, мистър Мандън.

Той се спря, погледна листчето и вдигна дебелите си вежди. Попита:

— Кога се обади?

— Скоро след като излязохте. Малко преди дванайсет…

— Каза ли да ми предадете нещо?

— Каза само името си, сър.

— Опитайте се да се свържете с него по телефона.

Той й подаде листчето и влезе в кабинета си. Нещо го бе разтревожило. Не го показваше нито с вида си, нито с държането си, но аз разбрах, че нещо го е разтревожило. Усетих го. Почувствах го. Попитах: