Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— И аз викам същото. — Помислих си: Обзалагам се, че мога да те изненадам. Обзалагам се, че ще изскочиш през предното стъкло, ако ти кажа, че тази вечер имам среща с куклата, която живее тук. И тогава се сетих за четиресетте долара. Каква работа могат да ти свършат четиресет долара при подобна среща? Колко шампанско и черен хайвер можеш да купиш с четиресет долара? — Да тръгваме, ако си рекъл…

— Нагледахте ли се?

— Видях каквото исках. Сега съм готов да се върна при простите хора.

— Там, откъдето ви взех ли?

— В центъра. Сервизът на Мейсън…

— Къде се намира?

— В центъра. Близо до зеленчуковата борса. Ще ти покажа.

Отпуснах се назад и запалих цигара, обзет от ентусиазъм и нетърпение.

Мейсън стоеше в задната част на сервиза и говореше с един от техниците. Движението на тялото и на сянката ми, когато минах през входа, огрян от яркото слънце, наруши равновесието между осветените и тъмните места и привлече вниманието му — той погледна към мен, но видя само силует на човек и по реакцията му разбрах, че не ме е познал. Влязох в канцеларията, седнах върху бюрото му и след малко го чух да идва с характерната си поклащаща се походка. Позна ме, преди да влезе, затова остана отвън! Премигна от страх, преглътна и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу. Хвърли бърз поглед през рамо към дъното на сервиза и ми мина през ума, че ще се развика. Извадих трийсет и осемкалибровия автоматичен пистолет от задния си джоб и го насочих в стомаха му.

— Влизай — казах.

— Виж какво, Ралф… — заекна той.

— Влизай.

Той влезе, очичките му примигваха.

— Виж какво, Ралф… Нека да ти обясня.

— Стига си треперил. Нищо няма да ти направя. — Прибрах пистолета в джоба си. — Виждаш ли? Нищо няма да ти направя…

Той поотвори уста, чу се въздишка и очите му престанаха да примигват.

— Знам какво си мислиш, Ралф. Опитвах се да се свържа с теб по телефона. Питай Холидей, Ралф…

— Бъркаш ме с някого другиго. Аз не се казвам Ралф. Името ми е Пол Мърфи. Я погледни това… — Подадох му полицейското разрешително да нося пистолет. — Пол Мърфи — това съм аз.

Той погледна разрешителното, но все още по лицето му беше изписано съмнение. Попита ме:

— Истинско ли е?

— Разбира се. Мастилото още не е изсъхнало. От приятеля ми Чарли Уебър, инспектора от „Убийства“. Знаеш го.

Не каза нищо. Издърпах разрешителното от ръката му и го прибрах в джоба си.

— Добре постъпи. Вик, като ме свърза с инспектора. Между нас има много общи неща и чувствам, че ще станем отлични приятели. Естествено, ти не си знаел това, но след като всичко се подреди…

— Доволен съм, че стана така, Ралф. Наистина. — Вече изглеждаше къде по-спокоен. — Много любезно е от твоя страна да дойдеш дотук, за да ми го кажеш…