Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Щом отворих вратата на квартирата, Холидей стана от кушетката и тръгна към мен с ръце на кръста, а лицето й беше почервеняло от гняв, явно насъбран от доста време.

— Значи се прибра най-сетне!

— По-спокойно.

Тя сграбчи раменете ми, стисна подплънките на сакото ми и направо завря лицето си в моето.

— Защо идваш? Нямаше ли къде другаде да отидеш?

— Моля ти се… За един ден толкова мелодрама ми стига.

— Аз да седя в тая загубена квартира цял ден…

— Моля ти се. Капнал съм.

— Охо, той бил капнал. А от какво си капнал? Защото си се въргалял в леглото с оная мръсница целия следобед, от това ли?

— Моля ти се. Горещо ми е, вир-вода съм и нямам никакво желание да се разправям. — Опитах се да смъкна ръцете й от раменете си, но тя ме държеше здраво. Стискаше зъби, а очите й се бяха разширили от бяс. — Не съм бил с никаква мръсница. Излязохме с Мандън. Ти си единствената мръсница, с която съм се виждал днес. Честна дума.

Тя изсумтя и без предупреждение замахна да ми издере лицето. Хванах я за китката, издърпах и другата й ръка от рамото си и я ударих по лицето. Но тя продължи да налита на бой. Разфуча се, заплю ме и вдигна нагоре двете си ръце, за да ме докопа за врата, но аз я цапнах по слепоочието и я смъкнах на земята. Наведох се, вдигнах роклята й и я задърпах с две ръце, докато накрая успях да откъсна едно парче. Тя лежеше по гръб и ме гледаше — не беше изгубила съзнание — гледаше ме със злоба в очите. С парчето от роклята избърсах слюнките й от лицето си, хвърлих парцала по нея, влязох в спалнята и затворих вратата.

Никак не ми се занимаваше с такива неща, дявол да го вземе, но опитите да ме издере трябваше да престанат, а това беше единственият начин да я отуча, единственият. Тая мадама си е дивачка, абсолютно първобитна, как иначе можеш да я научиш на нещо, ако не й зашиеш такъв плесник, че да се просне. Абе тя си намери майстора… Разделих парите, оставих върху скрина трийсетината долара, които бяха останали от парите на Мандън, но четирите банкноти по петдесет от Мейсън нагънах и напъхах в джобчето за часовник на панталона си. Извадих пистолета и щях да го сложа върху скрина, когато си помислих: Не, ще бъде крайно неразумно от моя страна да я изкушавам по този начин, ако отново я хванат бесовете и види пистолет подръка, но после се сетих, че такива разсъждения са глупави, защото не можех непрекъснато да крия пистолета си от нея; щом й се прииска да има пистолет на всяка цена, тя ще си намери, така че промених решението си и оставих пистолета върху скрина до парите — на видно място. Съблякох се, отидох в банята и започнах да пълня ваната. Разбълниках водата и се потопих. Трябваше да се изкъпя и да се лъсна за Маргарет Добсън, дъщеря на Езра Добсън, живеещ на Уилоу Крийк Драйв номер 4100, бивш кмет, бивш губернатор, бивш сенатор, председател на управителния съвет на „Уатко Стийл“, от чието име дребните хорица се попикаваха, а може би и едрите риби, но дребните хорица със сигурност напълваха гащите.