Великият лов

Ранд коленичи и се втренчи в проснатото на тревата знаме.

— Да, мога да избягам — промълви той. — Само че тя може да ми го е дала тъкмо за да ме накара да побягна. Може би е подготвила нещо за мен, ако побягна. Няма да направя това, което й се иска. Няма. Ще го заровя ето тук. Но тя е казала, че животът ми може да зависи от него, а Айез Седай никога не лъжат така, че да го разбереш… — Изведнъж раменете му се разтърсиха от беззвучен смях. — Ето че вече започнах да си говоря сам. Може би наистина започвам да полудявам.

Когато се върна в лагера, знамето отново бе увито в зеблото — вярно, завързано не толкова прилежно, колкото го беше направила Моарейн.

Вече притъмняваше и сянката от ръба на падината ги беше покрила. Воините бяха легнали до конете си и стискаха копията си. Ранд погледна с тъга Мат и Перин, после хвана поводите на Дорчо, който стоеше неподвижно там, където го беше оставил, и го поведе към другия край на падината, където седяха Хюрин и Лоиал. Огиерът вече не четеше, а разглеждаше полузаровения камък, върху който беше седял: дългата чибучка на лулата му проследяваше нещо по него.

Хюрин се изправи и кимна на Ранд — всъщност почти се поклони.

— Надявам се, че няма да имате нищо против да си постеля тук, лорд… ааа… Ранд. Досега слушах Строителя.

— А, здрасти, Ранд — каза Лоиал. — Знаеш ли, струва ми се, че този камък е бил обработван. Разбираш ли, похабен е от времето, но ми прилича на нещо като колона. А има и някакви знаци. Не мога да ги различа добре, но ми изглеждат някак познати.

— Може би ще го разгледаш по-добре утре заран — отвърна Ранд и свали багажа си от гърба на Дорчо. — Ще се радвам на компанията ти, Хюрин. — „Бих се радвал на компанията на всеки, който не се бои от мен. Но колко ли още ще е възможно?“