Великият лов

Фейн обърна гръб на тази какофония и изгледа Мраколюбците. Те също бяха негови, телом и духом. Доколкото им беше останала душа. Всеки от тях се беше окалял до гуша като него самия доскоро, преди да намери своя изход. Никой не можеше да тръгне наникъде, освен да го следва. Изплашените им очи го гледаха умолително.

— Смятате, че могат да огладнеят, преди да намерим друго село или ферма? Може. Смятате, че ще им позволя да изядат някого от вас? Е, може би един-двама. Повече коне за жалост нямаме.

— Онези бяха прости хора — обади се несигурно една жена. Мръсотия бе полепнала по лицето и добре скроената рокля, отличаваща я като търговка, при това заможна. Скъпият сив плат бе покрит с петна, а копринената й блуза беше раздрана. — Те бяха селяни. А ние сме служили… аз съм служила…

Фейн я прекъсна. Небрежният му тон правеше думите му още по-жестоки.

— Какво сте вие за мен? По-долни и от селяни. Добитък за храна на тролоците, може би? Ако искате да живеете, добитъци, трябва да ми служите.

Гласът на жената секна. Тя изхлипа и изведнъж всички забърбориха едновременно, обяснявайки му колко полезни били, какво влияние и положение имали, преди да бъдат призовани да изпълнят клетвата си във Фал Дара. Бълваха имена на важни, влиятелни личности, които познавали в Граничните земи, в Кайриен и другаде. Бъбреха за всичко, което знаели само те за тази или онази земя. За политическото положение, за съюзи, за интриги, за всички неща, които можели да му кажат, ако им позволи да му служат. Шумът им се сля със звуците на тролокското клане в някаква извратена хармония.

Фейн изобщо не им обърна внимание — не се боеше да им обърне гръб, не и след като бяха видели с очите си как се беше справил с Чезнещия — и отново се съсредоточи върху плячката си. Коленичил, той прокара пръсти по украсената златна ракла, напипвайки силата, която се таеше вътре в нея. Трябваше да я даде на някой тролок да я носи — не можеше да се довери достатъчно на някое човешко същество да я натовари на коня си или да я постави в товарен самар; нечии мечти за власт можеха да се окажат достатъчно силни, за да преодолеят дори и страха от него, докато тролоците не можеха да мечтаят за нищо друго освен за убийство — а и все още не бе отгатнал как да я отвори. Но щеше да си дойде. Всичко щеше да си дойде с времето. Всичко.

Той извади камата от ножницата и я постави върху раклата, след което се изтегна до тях край огъня. Камата беше по-добър пазач от всеки тролок или човек. Всички бяха видели какво се случи, когато я използва. Никой нямаше да посмее да се приближи на един разтег от голата кама, освен по негова команда, и то неохотно.

Излегнат на одеялата си, той отново се загледа на север. Сега не можеше да усети ал-Тор: разстоянието между двамата беше твърде голямо. Или може би ал-Тор отново бе направил номера си с изчезването. Понякога, в цитаделата, момчето изведнъж изчезваше от сетивата на Фейн. Сега той не го чувстваше, но ал-Тор винаги се връщаше, почти толкова внезапно, колкото изчезваше. И този път щеше да се върне.