Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Ранд искаше да му отвърне, че не това е задължението му, но вместо това попита:
— Значи и Юно знае. Кой друг, Ингтар?
— Всички копиеносци. Когато шиенарците са в боен поход, всеки мъж във войската знае кой е следващият, ако предводителят загине. Непрекъсната верига, чак до последния човек, дори той да е последният носач. По този начин, както разбираш, дори наистина да е последният човек, той не е само хаймана, който бяга от полесражението и гледа да отърве кожата. Той също е включен в командването и дългът го зове да направи това, което трябва. Ако аз бъда предаден за последната прегръдка на майката, дългът пада върху теб. Ти ще намериш Рога и ще го отнесеш там, където трябва. Ще го намериш. — Ингтар натърти последните думи.
Вързопът в ръцете на Ранд натежа като камък. „О, Светлина, тя може да е на сто левги от мен и пак се пресяга и дърпа каишката. Насам, Ранд. Сега натам. Ти си Прероденият Дракон, Ранд.“
— Не искам този дълг, Ингтар. Няма да го поема. О, Светлина, та аз съм обикновен овчар! Защо никой на този свят не иска да ми повярва?
— Ти ще изпълниш дълга си, Ранд. Когато мъжът на върха на веригата се провали, всичко зад него се разпада. Твърде много неща се разпадат. Вече твърде много. Мир да окриля меча ти, Ранд ал-Тор.
— Ингтар, аз… — Но Ингтар вече се бе отдалечил и викаше на Юно, за да разбере дали е пратил съгледвачите.
Ранд се втренчи във вързопа в ръцете си и облиза устни. Плашеше го това, че се досещаше какво се крие вътре. Искаше му се да погледне и същевременно му се искаше да го хвърли направо в огъня, без изобщо да го развързва. И щеше да го направи, стига да беше сигурен, че ще изгори без някой да види какво има вътре — ако това, което се криеше вътре, изобщо можеше да изгори. Но не можеше да го погледне тук — щяха да го зърнат твърде много очи.
Шиенарците разтоварваха конете и някои вече бяха получили студената си вечеря от парче сушено месо и питка хляб. Мат и Перин триеха конете си, а Лоиал беше седнал на един камък и четеше книга, пъхнал между зъбите си дългостволата лула. Около главата му се виеше цял облак дим. Стиснал вързопа, сякаш се боеше да не го изтърве, Ранд се провря сред дърветата.
Коленичи на една малка полянка, обкръжена от гъст храсталак, и сложи вързопа на земята. Известно време само го гледаше. „Не би трябвало да го е направила. Не би могла.“ Но един тъничък глас отвърна: „О, да, би могла и още как. Би могла, и го е направила.“ Най-сетне се залови да развързва вървите. Спретнатите възли издаваха грижливата ръка на Моарейн. Сама го беше направила, без помощта на някоя слугиня. Не би позволила да го види друг.
След като развърза и последната връв, той раздипли онова, което бе сгънато вътре, с изтръпнали ръце и го зяпна. Устата му сякаш се напълни със суха пръст. Беше съвсем плътно, нито изтъкано, нито извезано, нито щамповано. Знаме. Бяло като сняг и достатъчно голямо, за да се види отвсякъде по време на сражение. А през него маршируваше виеща се фигура, като змия със златни и сребърни люспи, но змия с четири люспести крака, всеки от които увенчан с по пет златни нокътя, змия с очи ярки като слънцето и златна лъвска грива. Вече го беше виждал веднъж и Моарейн му беше казала какво е. Знамето на Луз Терин Теламон, Луз Терин Родоубиеца, по време на Войната на Сянката. Знамето на Дракона.
— Виж, виж това! Виж какво е взел пък сега! — Мат изскочи изневиделица на поляната, Перин след него, по-бавно. — Първо тези натруфени дрехи — изрева Мат, — а сега и знаме! Ама това неговото няма край! Той ще… — Мат се приближи, за да види знамето по-добре, и долната му челюст увисна. — Да ме изгори дано! — Той също беше там, когато Моарейн им беше казала какво представлява това знаме. Както и Перин.
Ранд кипна от гняв, към Моарейн и към Амирлинския трон, които го теглеха и дърпаха накъдето си поискат. Стисна знамето с две ръце и го размаха под носа на Мат. Думите му изригнаха несдържано.
— Точно така! Знамето на Дракона! — Мат отстъпи крачка назад. — Моарейн иска да ме превърне в кукла на конци за Тар Валон, в Лъжедракон в ръцете на Айез Седай. Каквото и да направя, тя го тика обратно в гърлото ми. Но аз… аз няма да се оставя… да ме използват!
Мат отстъпи още една крачка и опря гръб в ствола на едно дърво.
— Лъжедракон ли? — Той преглътна. — Но това… това е лудост!
Перин не беше отстъпил. Бе опрял едрите си длани на коленете и гледаше Ранд с ярките си златисти очи. Във вечерния здрач те сякаш блестяха.
— Щом Айез Седай те искат за Лъжедракон… — Той замълча и се навъси, търсейки подходящите думи. Най-сетне го произнесе тихо: — Ранд, ти да не би да… преливаш?