Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Изведнъж започна да разкъсва… нещо. Не знаеше какво е, нито как. Паяжини, изплетени от стомана. Лунни лъчи, издялани от камък. Те се загърчиха и започнаха да се топят от зноя, извиращ от него, зной като в ковашка пещ, зной като лумнал свят, зной като…
Свърши се. Пъшкайки, той се огледа с широко отворени очи. Няколко мухи лежаха по печеното в тавата. Мъртви мухи. „Шест мухи. Само шест.“ Имаше повече в купите, по шепа малки черни точици сред студените зеленчуци. И всичките мъртви. Залитайки, той се измъкна през вратата и се озова на улицата.
Мат тъкмо се връщаше от една съседна къща и клатеше глава.
— И тук няма никой — каза той на Перин, който не беше слязъл от коня си. — Сякаш просто са станали посред вечеря и са изчезнали.
Откъм площада се чу вик.
— Намерили са нещо — извика Перин и заби пети в хълбоците на коня си. Мат се метна на седлото и препусна след него.
Ранд се качи на Дорчо по-бавно; конят се извърна, като че ли доловил безпокойството му. Докато препускаше към площада, той поглеждаше към околните къщи, но не можеше да задържи погледа си дълго. „Мат е влязъл в една от тях, но не му се е случило нищо.“ Реши, че повече кракът му няма да стъпи в някоя къща от това село, та каквото ще да става. Пришпори Дорчо и се понесе още по-бързо.
Всички стояха неподвижни като статуи пред една голяма постройка с широки двойни врати. На Ранд не му приличаше на хан: първо, нямаше табела. Може би бе просто място, където селяните се събираха. Присъедини се към безмълвния полукръг и зяпна натам, където гледаха всички.
На вратата беше разпънат някакъв човек със забодени в китките и раменете му клинове. Други клинове бяха зрбучени в очите му, за да държат главата му изправена. Тъмна, засъхнала кръв се бе стекла по бузите му. Стърготини по дървото зад ботушите му показваха, че е бил жив, когато са му сторили това. В началото поне.
Дъхът на Ранд секна. Не беше човек. Тези черни дрехи, почерни от черното, не бяха на човек. Вятърът развяваше единия край на плаща му, измъкнал се изпод тялото — не винаги го правеше, той знаеше това много добре. Вятърът обикновено не развяваше тези дрехи. А бледото безкръвно лице всъщност не бе имало очи.
— Мърдраал — изпъшка той и сякаш тази дума отпусна всички останали. Те се размърдаха и сякаш отново се сетиха да дишат.
— Кой… — започна Мат, но млъкна и преглътна. — Кой може да направи това на един Чезнещ? — Гласът му прерасна в грак.
— Не знам — каза Ингтар. — Наистина не знам. — Той ги огледа, взирайки се в лицата им, може би за да се убеди, че всички са тук.
— А и не смятам, че ще научим нещо повече. Продължаваме. На конете! Хюрин, намери следата, извеждаща от това място.
— Да, милорд. С най-голямо удоволствие, милорд. Ето натам, милорд. Все още продължават на юг.
И те поеха извън селото, оставяйки мърдраала така, както го бяха намерили, прикован на вратата, с вятъра, развяващ черния му плащ. Хюрин пръв се озова отвъд стените на селото, без този път да дочака Ингтар, но Ранд го следваше съвсем плътно.
Глава 11
Проблясъци на Шарката
За пръв път Ингтар обяви отдих още докато слънцето блестеше златно високо над хоризонта. Дори привикналите на какви ли не ужаси шиенарци бяха впечатлени от онова, което бяха видели в селото. Досега Ингтар не беше спирал толкова рано. Мястото, което избра, беше пригодно за отбрана. Представляваше дълбока падина на върха на един хълм, почти кръгла и достатъчно голяма, за да се поберат в нея всички мъже и конете им. Склоновете на хълма бяха обрасли с гъста букова гора и къпинак.
— Казвам само, мътните да ме вземат дано — обясняваше Юно на Раган, докато слизаха от конете си — че я видях проклетницата, да я изгори дано. Точно преди да намерим оня скапан пръч, Получовека. Същата проклета жена, дето я видяхме в онова проклето село при скапания сал. Там беше, и после изведнъж — няма я, да я тръшне дано. Казвай каквото щеш, проклетнико, но внимавай много как го казваш, да те тръшне, или сам ще ти одера скапаната проклета кожа и ще запаля после пръчовата ти козина, скапано яре такова.
Ранд се спря, с единия крак на земята, а другия още на стремето. „Същата жена? Но при сала нямаше никаква жена, само някакви си пердета, развени от вятъра. А и да е имало, как е могла да ни изпревари?“ Селото…
Опита се да прогони тази мисъл. Дори повече от прикования на вратата Чезнещ му се искаше да забрави онази стая, мухите в нея и хората, които хем бяха там, хем ги нямаше. Получовекът беше истински — всички го бяха видели — но стаята… „Сигурно вече започвам да полудявам.“ Съжали, че Моарейн я няма — искаше да поговори с нея. „Съжаляваш за Айез Седай? Ти си кръгъл глупак. Хубаво си се измъкнал от това, стой си настрана. Но дали съм се измъкнал?“ Какво се беше случило там?