Великият лов

Спираха на лагер късно вечер, като Амирлин разрешаваше това едва когато оставаше съвсем малко дневна светлина, колкото да могат да разпънат шатрите, плоски бели куполи, високи само толкова, че да може човек да стои изправен в тях. Всяка двойка Айез Седай от различните Аджа разполагаше с по една, докато Амирлин и Пазителката имаха отделни. Моарейн делеше шатрата на двете си сестри от Синята. Воините спяха по земята, а Стражниците се увиваха в плащовете си край шатрите на Айез Седай, с които бяха обвързани. Шатрата на двете от Червената Аджа беше странно самотна без Стражници, докато тази на Зелените изглеждаше почти празнична, особено защото двете Айез Седай оставаха до късно през нощта навън да си приказват с четиримата Стражници, които водеха със себе си.

Една вечер Лан дойде до шатрата на Егвийн и Нинив, за да си поговори малко настрана с Премъдрата. Егвийн надникна през процепа на шатрата да види какво става. Не чу какво си говореха, но видя как Нинив по едно време избухна и бързо се върна, след което се загърна плътно в одеялото и отказа да разговаря с нея. Лан дълго остана да гледа към шатрата в тъмното, преди да си отиде. След това повече не дойде при тях.

Моарейн не се приближаваше до тях и само им кимваше леко, когато се засичаха. Повечето време през деня, изглежда, прекарваше в разговори с другите Айез Седай, с изключение на Червените, като ги придърпваше една по една встрани от колоната. Амирлин рядко позволяваше да спрат през деня за кратък отдих.

— Сигурно вече няма време за нас — сподели тъжно Егвийн. Моарейн беше единствената Айез Седай, която познаваше. Може би — въпреки че не искаше да си го признае — тя беше единствената, на която бе сигурна, че може да се довери. — Тя просто ни намери и вече пътуваме за Тар Валон. Сега сигурно си има други грижи.

Нинив тихо изсумтя.

— Ще повярвам, че е престанала да се занимава с нас, чак когато умре — или ние с теб. Коварна е тя, помни ми думата.

Първата вечер в шатрата им влезе друга Айез Седай. Егвийн почти подскочи, когато процепът на шатрата се дръпна и вътре без покана влезе пълничка, широколика Айез Седай, с леко посивяла коса и малко разсеян поглед. Тя погледна към фенера, окачен под купола на шатрата, и пламъкът му леко се усили. На Егвийн й се стори, че почти забеляза нещо около Айез Седай, когато пламъкът загоря по-ярко. Моарейн й беше казала, че един ден — когато се обучи повече — ще е в състояние да вижда, когато друга жена прелива, и да познава дали една жена е способна на това дори когато тя не прави нищо.

— Аз съм Верин Матвин — представи се жената с усмивка. — А вие сте Егвийн ал-Вийр и Нинив ал-Мийра. От Две реки, която земя някога се е наричала Манедерен. Силна кръв е тази. Пее.

Егвийн погледна озадачена към Нинив, докато двете се изправяха.

— Да не би Амирлинския трон да ни е призовала? — попита Егвийн.

Верин се засмя. Носът й беше оцапан с мастило.

— О, не, мила. Амирлин си има много по-важни занимания, отколкото да се занимава с две млади жени, които дори все още не са новачки. Макар че човек никога не знае. Вие двете имате значителен потенциал, особено ти, Нинив. Един ден… — Тя замълча и отри замислено носа си с пръст, точно над петното от мастило. — Но сега не сме „един ден“. Дойдох да ви дам урок, Егвийн. Боя се, че ти си твърде припряна.