Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Наведох се и целунах ръката на Мими. „До довечера!“, казах и бързо излязох от стаята, за да не види сълзите ми. В хола срещнахме сина на Мими с поднос в ръка, върху който бяха трите чашки с коняк. Идваше ми да ги изпия и трите на екс. Вместо мене това свърши Марта.
На концерта, татко, свирех така, сякаш самият Хайдн беше в залата. Мими бе дошла и знаеше, че е за нея. Дори и диригентът ми ръкопляска отсърце. След вечеря ме спря в лобито на хотела и ми каза: „Адаш, давай в тоя дух! Беше превъзходен.“ Да чуеш такива думи от устата на Табаков бе повече от признание.
Баща ми, приеми, че съм свирел и в твоя чест, макар вече да си мисля, че не го заслужаваш. Все пак, прости ми!
22 април 1985
В Букурещ мина идеално. И тримата се представихме великолепно. Тая вечер бе на Марта, а кишиневската бе на Людмил. Просто има си дни, когато свиренето ти върви. Не, че през другото време не се стараеш и не го правиш добре, но, как да ти обясня, душата ти се усеща другояче — като моята в Русе.
Драги татко, аз си мислех, че в България живеем зле, но като видях какво е положението в Букурещ, направо ми се доплака. Такава мизерия и в Русия не бях виждал. То не бяха просяци, то не бяха празни витрини, то не беше мрак и сиромашия. Техният Чаушеску така ги е хвана за гушата, че в сравнение с него нашият бай Тошо12 е песен. А иначе Букурещ е голям град и то с излъчване; не случайно са го наричали малкия Париж. Личи си, че някога тук е кипял бурен и богат живот, ала сега! Навсякъде строят такива мегаломански простотии, че направо ти се свива сърцето като гледаш как съсипват достолепието на един град, с който и нашата история доста е свързана. Но моята работа е да свиря, а не да съдя. Впрочем, наложи ли се да взема позиция, аз не си поплювам. Който ме познава, го е усетил. Моят духовен учител Ростропович ми е дал пример. Застанал е навремето зад Солженицин, без да му пука. Знаел е, че и да го убият, какво? Да не би да са щели му вземат таланта и името, я! Битува мнение, че ние, музикантите, сме опортюнисти, че се прилепваме към всяка власт. Може и така да изглежда, но то е защото за нас по-свято от музиката няма и сме готови да направим всякакви компромиси, само и само да можем още малко да посвирим. Така ми се струва, че стоят нещата. Нека не се отклонявам.
Настаниха ни в „Амбасадор“ — срещу сградата на партийната им централа и срещу народната опера. В хотела — да не ти описвам! А храната, която ни предложиха бе направо сухоежбина. У нас и в най-бедния селски хоремаг ще ти дадат повече. Събрахме всичко в един чувал и го раздадохме на просяците, които веднага ни наобиколиха, щом спряхме на първата крайпътна отбивка към Леушани.
След концерта прегърнах Марта и я целунах от възторг. Свири Шопен така, както само тя можеше. Между другото, този композитор е доста труден за повечето жени изпълнителки — не знам защо? За ужас на музикантите, в ресторанта нямаше какво да се поръча за пиене освен някаква безвкусна бира. Добре че, наред с храната, повечето от тях си носеха я ракийка, я вино. Въобще, баща ми, симфоничният оркестър, и особено българският, води такъв колоритен живот, че ако някой писател седне да го опише, ще избие рибата. Пък който се сети да направи телевизионен сериал за живота на един такъв състав, ще спечели много пари.
Ние с диригента, Марта и Людмил седнахме на една маса. Не разбирай, че като солисти се правим на голямата работа, но в оркестъра йерархията се спазва негласно. Адашът обаче бе доста уморен и бързо се качи в мрачната си стая. След малко го последва и Людмил, така че останахме само двамата с Марта. Пак й казах, че бе блестяща, но след като бързо обсъдихме концерта, и двамата едновременно се сетихме за болната кака Мими.
„Ти наистина ли си я обичал като дете?“, попита ме Марта.
„Да! Не можеш да си представиш колко много!“ Погледнах я в очите и видях, че е изненадана. „Нима не ми вярваш?“
Марта се засмя с чаровната си усмивка и сложи ръка върху моята. „Как да не ти вярвам. Възхищавам ти се!“
Това ми бе достатъчно, за да рухна съвсем. И реших да й разкажа всичко — за сънищата ми, за убийството, за тебе. Сега не ми се вярва, че съм го направил. Аз, който обикновено съм толкова мълчалив, се разприказвах като никога. Вероятно бях потресен от състоянието на Мими, вероятно споменаването ти и нейната любов към теб ме подтикна — не знам, но за половин час се изповядах докрай на Марта. А може и друго да е било. Аз харесвах много моята колежка въпреки разликата в годините ни. (Отново по-възрастна жена — тоя пусти едипов комплекс!) Дали защото тя свири вълшебно на концерта, дали защото търсех повод да се сближим повече или просто си я желаех, но аз не я пощадих и излях цялата си душа пред нея.
12
Тодор Живков — партиен и държавен глава на България от 1956 до 1989 г. — Б.а.