Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
„Че аз я познавам!“, приятно изненадана каза Марта. „Заедно се готвехме в София за консерваторията, а после често се виждахме в Русе, докато бях корепетитор в операта.“ Много се зарадвах, че двете жени са близки и тъкмо се канех да попитам къде живее Мими, та на връщане да я потърся, Марта продължи: „Скоро не съм я виждала, но чух, че нещо не била добре.“ „Какво й е?“, поинтересувах се. „Ами, май рак. Да не говорим за това!“
Скъпи татко, това ли трябваше да чуя? Защо, по дяволите, попитах? Въпреки всичко сръгах Марта да вървим при Мими. Исках непременно да я видя още сега, нищо че концертът беше след четири-пет часа.
„Остави за после!“, посъветва ме Людмил, но аз не исках и да чуя.
Къщата на Мими и семейството й беше недалеч от операта в една тиха уличка, в която миришеше на черешов цвят. Почти във всеки двор имаше такова дърво и аз веднага се досетих за някогашната череша у нас, в Олм, на която се качвах, за да наблюдавам скришом любимата ми кака Мими. После като на филмова лента мина и сънят ми с краставата жаба и Ка, когато трябваше да спасявам със свирене чезнещото под бял чаршаф красиво момиче. Треперех от вълнение и сега.
Влязохме във влажен коридор и се изкачихме по каменни стълби на втория етаж. Марта звънна на звънеца. На вратата имаше табелка с надпис: „Д-р Кирилов“ Явно съпругът на Мими е лекар.
Отвори ни слабичко момче на десетина години, което гледаше с любопитство, но и с нотка на умора в големите си маслинени очи. Приличаше на Мими. Марта го погали по косата и попита тук ли е майка му. То кимна и отстъпи, за да влезем. Въведе ни в мрачен преходен хол, от който влязохме в първата от трите врати към дясната страна.
Татко мили, и сега усещам че се вълнувам, вече десетина дни след тази ужасна среща. Как устоях да не се разплача, аз си знам! А ти, скъпи мой отче, е трябвало да си спазиш обещанието, което някога си бил дал.
Кака Мими, по-скоро сянката, която бе останала от нея, седеше на старо легло с месингови топки по таблите, подпряна върху възглавници на стената. Едва не извиках, когато я съгледах. Приближихме и тя ни видя. Първо разпозна Марта, а после присви гаснещи очи и дълго ме изучава, докато най-накрая прошепна: „Боже, Мише, колко си пораснал!“ Поздравих я и приседнах на леглото до краката й. „Гледай само как ме сварваш!“, посочи се тя. „Но довечера на концерта ще бъда хубава, ще видиш!“
Нищо не й отвърнах, а просто я хванах за студената й костеливата ръка, която бе станала вече прозрачна.
„Чувам само хубави неща за тебе! Гордеем се и те давам за пример на моя син.“ Погледнах го и му се усмихнах, но момчето остана все так с уморени и тъжни очи.
„Довечера ще те слушаме. Какво ще свириш?“ „Хайдн…“, прошепнах аз. Марта взе инициативата: „Мимче, пък ти, ако си уморена, не идвай! Като се върнем от Одеса, пак ще те посетим и Мишо ще свири специално за тебе.“ „Ще дойда, ще дойда. Нищо ми няма. Малко съм отслабнала… Мартине, направи кафе, моля те!“ „Няма нужда“, каза Марта, „току-що пихме.“ „Тогава донеси по едно коняче да се сгреем! Хайде, върви!“
Момчето я послуша и послушно излезе от стаята.
„Добро дете! Много се грижи за мене“, похвали го Мими. „Разажи ми сега, Мише, ти какво правиш.“
Започнах след напускането ми от Олм и набързо й описах живота си — къде съм учел, кои са били преподавателите ми. „С две думи, само свирех и свирех, остави, ами продължавам!“, опитах се да завърша със шега. Нищо не й казах за връзките ми.
„Имаш ли семейство?“, попита тя. „Ако питаш дали съм женен — не съм. Иначе останахме само с мама. Татко почина отдавна, баба Милèва — миналата година…“ „Знам за Васил, за баба ти — не…“, въздъхна дълбоко и продължи: „Много го обичах!“
Погледнах недоумяващо, но нищо не попитах.
„Едва ли съм обичала друг мъж така. Приличаше ми на Бог, толокав бе хубав! Все едно Джони Холидей живееше до нас. Ала той се хвана с гадната убийца… И какво? Последва я, сега идва и моят ред… Знаеш ли, Мише, поне успях да го целуна там, в запустелия конак. Помниш ли го?“ Кимнах с глава и я оставих да разказва. Разбирах, че дълго е чакала този миг.
„Тогава той ми обеща, че ще ме заведе на лозе. Там щяхме да го направим — и двамата го искахме, но Гергина развали всичко. Не стига че закла мъжа си, ами целият град разбуни. Но никой друг не разбра за нея и Васил, освен аз. Добре, че не го спомена на делото. Ала той се уплаши, не си изпълни обещанието, а след няколко години се поболя и си отиде… Боже, какво говоря! Мише, идвинявай!“ Отвърнах й, че няма нищо и че може спокойно да продължи, но тя изведнъж помръкна и се вгледа в мен. Дълго ме наблюдава, а накрая каза: „Помниш ли как се гушехме, а? Идваше ми да те изям. Толкова те обичах… Сега, като ида при татко ти, ще му кажа, че си станал страхотен мъж.“ „Не говори така!“, взе ми думите от устата Марта, после се обърна към мене: „Давай да вървим, че диригентът ще ни търси!“ Умно се сети. „Довечера, Мими, ще го чуеш какъв ни е гениален! Хайде!“