Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Чудиш се какво стана с Екатерина? Така е и аз виждам присвитите ти от цигарения дим очи, които ме питат, но първо ще ти съобщя, няма как, че баба Милèва се е споминала, докато съм бил в Будапеща. И това се е случило в същата вечер, когато аз съм изпаднал в безсъзнание. За пръв път бях в безсъзнание още като дете и то по нейна вина. Не е ли странно, какво ще кажеш? Мама ми писа. Успяла е да се справи с всичко сама, горката! Решила, обаче, че било неуместно да си идвам за погребението. Бог да я прости, баба! Знам, че се молиш да не дойде при тебе, но! Вярвам, че горе вече не съществуват тъпашките човешки взаимоотношения, които ни разгонват фамилията на земята.
А с графинята нещата се развиха прекрасно. Възпитанието се оказа голяма работа! Отидох й на гости, по-скоро тя ни покани с професора на вечеря десетина дни след Будапеща. Юни бе в разгара си, черешите зрееха, а първите липи тук-там бяха започнали да цъфтят и в неподвижния горещ въздух леко се усещаше неповторимият им божествен мирис. Беше и съпругът й Манфред — същинският граф, който се оказа един гологлав дънгълак с басов глас и сковани маниери, но много сърдечен и умен мъж. Искрено му завидях, най-вече за Екатерина.
Е, в центъра на разговорите се оказах аз — моята награда, как съм се представил и прочие. Екатерина, обаче, не показваше с нищо какво се бе случило между нас. Сякаш не бяхме се и разхождали дори, да не говоря за вечерята. Гледаше ме мило и без всякаква следа от интимност. И тогава, татко, докато се хранехме, аз започнах да я наблюдавам по-внимателно. Сега лицето й наистина ми се видя необичайно повяхнало и бледо, по-скоро болнаво. „Нима Екатерина страда от нещо?“ — мина ми през ума. Щях да издебна удобен момент да останем насаме и да я питам.
Това се случи, когато Манфред покани професора в пушалнята, а ние с Екатерина излязохме на просторната тераса с изглед към парка пред парадния вход. (Можеш да си представиш, баща ми, къде живее един граф и то богат.) Двата дога също дойдоха с нас и легнаха на мраморния под недалеч от графинята. Вътре им бе задушно на момчетата, както гальовно ги наричаше „мама“.
„Е, Миша, дойде време да се разделим!“, започна тя. Отвърнах й, че всяко нещо си има край и че се надявам пак да се видим. После започнах да й се извинявам за Будапеща, но тя ме прекъсна. Даде ми да разбера, че е излишно.
„Аз, миличък, го исках не по-малко от тебе!“ Мълчах и чаках с нетърпевие какво ще каже по-нататък. „Ти си много чаровен и излъчваш толкова страст, че трудно ще ти устояват! Но запомни от мен, че не бива да се раздаваш на дребно. Сексът може да те погуби, ако не възпитаваш нагона си. Знам, че не е лесно, но ти си щастлив — имаш виолончелото.“
Гледах в единия огромен дог, който бе подпрял глава на кръстосаните си предни лапи и дремеше. Слушах внимателно думите на Екатерина и осъзнавах, че тя по-скоро ме съветва като същинска майка.
„Ако бях легнала с тебе — не мисли, че не го желаех, щях да се превърна в поредната невъздържана вакханка. Би ми отивало с оглед на произхода ми, но би предизвикало у теб разочарование, което щеше да профанизира идеала ти за женственост. Още повече, че аз, за жалост, вече съм стара и много болна!“ „Как така?“, не издържах аз.
Графинята тръгна към далечния край на терасата, спящите уж догове веднага я последваха заедно с мене. Навън бе тъмно, само лампите от двете страни на входната алея блестяха и около тях яростно се удряха стотици пеперуди, сякаш искаха да проникнат през глобусите и да се отдадат завинаги на светлината.
„Прости ми за любопитството, но от какво си болна?“
„Не питай! От най-лошото — остават ми още няколко месеца… Обещай ми да се спомняш за мене. И никога няма да спреш да свириш, нали?“
Покойни мой татко, идваше ми да вия от ярост! Това ли означаваше сънят ми? Без да съзнавам, аз сграбчих двете ръце на Екатерина и започнах отново да ги целувам както първия път в парка на остров Маргит. Едва сдържах сълзите си!
„Спри, Миша! Ще разстройш и мен! Нека се държим достойно. На това също трябва да се учиш!“ Послушах я.
След малко влязохме вътре и докрая на гостуването ми аз повече не проговорих.
Ето как се разделихме с графиня Екатерина фон Леебен. Дано, скъпи татко, Бог й даде повече дни и лека смърт, ако изобщо може да има такава!