Нищо друго, освен истината
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нищо друго, освен истината». Краткое содержание книги:
Докато си проправя път из лабиринтите на големия бизнес и политиката в Сан Франциско, в търсене на един мъж, който почти се надява никога да не намери, разяреният и объркан Харди се опитва да разбере защо безупречно вярната му съпруга Франи е толкова лоялна към друг. Каква е тази истина, която може да разделя жена от съпруга й, майка от децата й… и да кара Харди да се чувства толкова безсилен пред гнева на закона?
Ключът от апартамента в надстройката все още бе у него, но нямаше как да го извади пред Глицки. Така че се наложи да звънят на домоуправителя Дейвид Глен.
Глен бе малко над четирийсетте, с интелигентна хубост. Русата коса на доста оплешивялата му глава бе подстригана с машинка на тонзура. Тялото му бе стегнато и добре очертано под шортите и тениската и той излъчваше спокойна и дружелюбна самоуверена вещина.
— Ще го пипнете ли, момчета? — попита, докато асансьорът ги носеше нагоре.
— Всеки момент — отвърна Глицки.
Това, изглежда, зарадва Глен.
— Значи все пак не е Рон?
— Не съм казал такова нещо — отговори Глицки.
— Да, четох, че бил той, но щом още търсите…
— Точно така — твърдо заяви Глицки. — Още търсим. Може и да се окаже Рон, когато привършим.
— Не, не мисля. Надявам се да не е той.
— Защо? — намеси се Харди.
Глен поклати глава.
— Ах, нали знаете.
— Не зная — престори се на ченге Харди. — Защо не ни кажете?
— Ами не общувам с повечето наематели в сградата. Паркират си колите долу, качват се с асансьора в апартаментите си и изобщо не ги виждам. Но ми се удаде да поопозная Рон, това е.
Вратите на асансьора се отвориха и те се озоваха на малката площадка пред жилището на Бомонтови, макар днес гледката през единствения прозорец да се свеждаше до непрогледна, сивкава мъгла. Глен слезе с тях, извади един ключ от веригата, която носеше, и го пъхна в ключалката.
— Човек добива представа за хората, това е.
— А Рон?…
Ключът се превъртя, но Глен остана така за миг, размишлявайки над въпроса.
— Държи се чудесно с хлапетата си. Навярно затова.
— Чудесно ли? — попита Глицки. Харди си замълча, защото знаеше какво ще последва.
Глен сви рамене.
— Някой от вас има ли деца?
— И двамата имаме — обади се Харди.
— Добре, тогава ще ме разберете. Аз самият съм разведен, но имам две, а дори и най-добрите са в състояние да скъсат нервите дори и на светец, прав ли съм? — Изчака и си отговори сам: — Прав съм. Обаче Рон! Всеки ден ги водеше на училище, всеки ден ги прибираше. През почивните дни — на футбол и езда и един Господ знае на какво още и нито веднъж не го видях да избухне. Имам предвид, че аз вземам моите два пъти месечно и не спирам да ги навиквам. Няколко пъти заедно с Рон ги водихме всичките по парковете или нещо подобно и докато аз си късам косите — усмихна се заради плешивото си теме, — Рон е хладнокръвен. Неизменно.
— А как се е държал с жена си? — запита Глицки. — Носят се слухове, че не са се разбирали.
Кимване.
— Може би. Навярно са имали несъгласия, че кой ги няма? Но не си представям Рон да се кара. По-скоро би излязъл.
— Брий отнасяше ли се с пренебрежение към него, господин Глен? — поинтересува се Харди.
Домоуправителят се подвоуми.
— Не я познавах добре. Все беше на работа. Почти не я виждах. Понякога в асансьора… — И отново замълча.
— Какво? — Беше Глицки.
Глен вдигна рамене.
— Оставах с впечатлението, че прилича на разсеян гений, нали разбирате какво имам предвид? Реалността се намираше вътре в самата нея и при всичките си блестящи заложби, сякаш можеше да забрави на кой етаж живее. Понякога се случваше да стои във фоайето, като че ли се опитваше да реши на кой етаж да се качи. — Поклати глава. — Но много елегантна. Отнесена.
Харди надуши нещо.
— И с децата ли?
— Нямам представа. Май не съм я виждал да излиза с тях. Струва ми се, че водеше свой собствен живот.
Глицки настоя:
— И все пак сте останали с впечатлението, че те двамата с Рон са щастливи?
— Не зная дали бяха щастливи. Но като ги видеше човек заедно, изглеждаха… спокойни, да речем. — Сви рамене. — Нали разбирате — семейство. Спокойствие.
— Фил Канета ли? — По изражението на Глицки не си личеше да го познава. — Нищо не ми говори.
— Оня, когото изпрати от Централния участък, когато дойдох тук за пръв път — обясни Харди.
Но Глицки продължи объркано да клати глава.
— Само позвъних на дежурния. Казах им да изпратят някого, за да се уверят, че не си пострадал или по-скоро, че Рон Бомонт няма да пострада, ако се окаже вкъщи. Този Канета така ли ти каза — че е говорил с мен?
Харди се поколеба. Макар Глицки да му бе приятел, случаят бе по-особен.
— Не съвсем. Просто аз така предположих.
— И сте влезли заедно вътре! — На Глицки това изобщо не му хареса. — И как по-точно стана?