Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
Връвчицата се изтръгна жилещо от ръката на Ринсуинд. Бръмчилото отлетя и той не го видя да пада.
Може би защото още въртеше пируети, но накрая притеглянето се намеси и го просна върху дъските.
— Май ми се подпалиха краката — промърмори магьосникът.
Убийствената жега покриваше земята като саван. Кланси избърса грижливо потта от челото си и изстиска парцала в празно бурканче от конфитюр. Както беше потръгнало, новото съдържание на бурканчето скоро щеше да му потрябва. Слезе внимателно по стълбата на вятърната помпа, за да не разсипе нито капка.
— Шефе, перката си е съвсем наред, само дето скапаната вода я няма.
Дъртака поклати глава.
— Глей ги тия коне. Проснали са се на земята. Не е добре. Дотук бяхме, Кланси. И на хубаво, и на лошо издаянихме, ама туй ни идва множко. Що ли не вземем да им клъцнем гърлата на горките животинки, поне месото да не отиде нахалост…
Първият по-бурен повей събори шапката му и го обля с далечен дъх. Един кон надигна глава.
Небето бълваше облаци, застигащи се като вълни на брега. Бяха толкова черни, че чак синееха в недрата си, където се виеха светкавици.
— А, туй к’во е, по дяволите? — стъписа се Кланси.
Конят се изправи тромаво и се затътри към ръждясалото корито под чучура на помпата.
А под облаците, застилащи земята, въздухът трепкаше в сребристо.
Нещо падна върху главата на Дъртака. После в прахоляка до ботуша му се появи малко кратерче.
— Вода, Кланси. Скапаната вода пада от скапаното небе!
Спогледаха се изцъклено, а бурята ги връхлетя. Конете се размърдаха. Кални пръски мигновено оплескаха дрехите на двамата.
Не беше обикновен порой, а Мокрото.
Заради страшната суша имаше спорове да проведат ли ежегодната регата в Донесе-Ли-Бира, или да се откажат. Само че беше традиционна. Мнозина се стичаха в града заради събитието. Организаторите бяха заседавали дълго и шумно предната вечер в бара на хотел „Селска радост“ и бяха стигнали до единодушното заключение, че всичко ще се оправи, няма проблеми.
Участваха съдове от различни класове — лодки, теглени от камили, яхти с оптимистично вдигнати платна. Гвоздеят на състезанието бяха скифовете с пробити дъна, задвижвани от бързите крака на участниците. Винаги будеха радостен кикот.
Два екипажа препускаха нагоре по реката в полуфинала, когато зрителите забелязаха черния облак над Сигналния хълм. Приличаше малко на кипнало сладко.
— В пустошта има пожар!
— А, не, за тоя сигнал димът е бял.
В този миг до ушите им стигнаха писъците откъм реката.
Екипажите изскочиха иззад завоя, понесли лодките си с рекордна скорост. Стигнаха до наклонената рампа, сблъскаха се в устрема си да я изкачат и скочиха оплетени към горната площадка. Рухнаха сред трески и крясъци.
— Спрете регатата! — изгъргори един речен спринтьор. — Реката… Реката!…
Но вече всеки можеше да види стихията. Потопът прииждаше бавно, защото тласкаше пред себе си огромна стена от храсти, каруци, скали и дървета. Остъргваше дъното като булдозер. После реката се разля от бряг до бряг.
Отмениха регатата. Пълна с вода река превръщаше състезанието в жалка пародия.
Портата на университета беше разбита и вбесената тълпа нахлу в двора. Хората заблъскаха по стените на сградите.
Въпреки врявата магьосниците трескаво прелистваха книги.
— Имате ли нещо като Впечатляващия разделител на Максуел? — попита Ридкъли.
— Какво се постига с него? — отвърна с въпрос архиканцлерът Ринсуинд.
— Ами отделя, да речем, захарта от пясъка. Впряга на работа ония демончета тип „нани-на“.
— Нанодемони! — изсъска под носа си Пондър.
— А, нещо като Вълшебното решето на Печения Чарли? Имаме го.
— Ясно. Паралелна еволюция. Отлично! Дайте го насам.
Архиканцлерът Ринсуинд кимна на един от подчинените си и се ухили.
— Ще мине ли номерът и със солта?
— От първия път! Едно заклинание, една кофа морска вода и няма проблеми!
— Ъ-ъ… Не е точно така — намеси се Пондър. — Необходими са изключително големи количества магия. Сър, демоните преработват около литър вода за две седмици.
— Аха. Важна подробност, господин Стибънс.
— Именно, сър.
— Ех, да млъкнеха ония отвън замалко!
Отвън млъкнаха.
— Може би ви чуха, сър — подсмихна се Пондър.
Туп. Туп-туп…