Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
Ринсуинд се озърна любопитно към двете дами.
— Толкоз бира са мятали по мене, че все нещичко разбирам от занаята — изтърси Летиция. — Ама да знайш, ще вземем да я направим с по-изискан цвят. Иначе е… — Махна раздразнително с едрата си ръка, обсипана с пръстени. — Някак… агресивно мъжкарска.
— Розовото е много мило — подсказа Ринсуинд. — Може и да слагате вътре мариновано лукче на клечка.
— Адски свежо! — възкликна Дарлийн и с такава сила го халоса по гърба, че шапката се нахлупи на очите му.
— Не щеш ли да останеш при нас? — предложи Нилет. — Кат те гледам, идеите бъкат в чутурата ти.
Ринсуинд огледа мислено отвсякъде примамливата възможност и завъртя глава.
— Би било чудесно, но е по-добре да не изоставям онова, което правя най-добре.
— Но нали всички разправят, че хич не те бивало в магиите! — озадачи се момичето.
— Ами… Да, тъкмо в това съм най-добър. Все пак благодаря.
— Дай поне да ти лепна сочна целувчица! — награби го Дарлийн.
С ъгълчето на окото си Ринсуинд забеляза устремно тропналия крак на Нилет.
— Добре де, добре! — отскочи на една пета Дарлийн. — Нямаше да го изям, госпожичке!
Момичето го клъвна с устни по бузата.
— Наминавай, като се отбиеш в нашия край.
— Непременно! Значи да търся кръчмите с лилави чадърчета отпред?
Нилет му махна с ръка, а Дарлийн направи смешен жест. Те едва не се сблъскаха с група задъхани мъже в бели дрехи.
— Ей го! Извинете, дами…
— Здрасти, Чарли! Здрасти, Рон! — позна ги Ринсуинд.
— Дочухме, че си тръгвате — каза Рон. — А Чарли вика: „Как тъй ще го пуснем, без да му стиснем ръката!“
— „Прасковената Нели“ събра овациите! — грейна Чарли.
— Радвам се да го чуя. И ми е приятно да те видя толкова развеселен.
Рон го тупна по рамото.
— Още чифт ръце няма да ни е излишен в кухнята. Ти само ела, пич.
— Много сте мили. Всеки път, като вадя носна кърпичка от кутията, ще се сещам за операта и за вас, хора, но…
— Ей го!
Надзирателят и капитанът на стражите подтичваха по пристана.
— Не, бе, не, бе, няма страшно, недей да хукваш! — викаше надзирателят. — Носим ти помилването!
— Помилване ли?
— Ами да! — Надзирателят спря да си поеме дъх. — Подписано… от… премиера. Каза, че… си симпатяга… и не бивало… да те бесим. — Той се изправи и заговори по-равномерно. — Ние и без туй нямаше да го сторим. Най-страхотното бягство от времето на Тенекиения Нед насам!
Ринсуинд се втренчи в редовете върху официалната бланка на затвора.
— О… Чудесно — изрече слисан. — Поне един човек повярва, че не съм откраднал проклетата твар.
— Айде бе, всички знаят, че я открадна — щастливо възрази надзирателят. — Ама след туй бягство и гонитбата?… Ха, капитанът разправя, че не бил виждал човек да търчи тъй!
Стражът сграбчи ръката на Ринсуинд.
— Бива си те, пич. Ама следващия път ще те спипаме!
Ринсуинд още зяпаше документа.
— Значи ме помилвате, защото съм симпатяга?
— Няма проблеми! — увери го надзирателят. — Фермерите направо ще се редят на опашка да им крадеш овцете, щото искат и за тях да се пее в баладите.
Ринсуинд се примири.
— Ех, какво да кажа? Имате може би най-хубавата килия за осъдени на смърт, а аз съм бил в не една. — Взря се в техните озарени от възхищение лица и реши, че щом съдбата напоследък е била милостива към него, време е да отвърне на жеста. — А, впрочем… Ще ви бъда извънредно признателен, ако никога не пребоядисвате килията.
— Няма проблеми. Ето, донесохме ти нещичко. — Надзирателят му подаде пакетче, завито в лъскава хартия за подаръци. — И без туй няма да послужи.
Ринсуинд разгъна хартията и видя въжето.
— Нямам думи… Колко мило. Ще мога да си го използвам за какво ли не.
— А тъй те искаме!
Те се отдалечиха, но някой друг застана до Ринсуинд.
— Чух, че ще се прибираш вкъщи — рече Бил Ринсуинд. — Не щеш ли да останеш тука? Побъбрих си с вашия Декан. Страхотни похвали изсипа за тебе.
— Сериозно? И какво каза?
— Че съм щял да бъда най-големият късметлия, ако те накарам да свършиш някаква работа.
Ринсуинд се загледа в окъпания от дъжда град.
— Прекрасно предложение. Но… Де да знам… Толкова слънце, океан, прибой и пясък няма да ми се отразят добре. Благодаря ти.
— Сигурен ли си?
— Да. Напълно.
Бил Ринсуинд протегна ръка.
— Няма проблеми. Ще ти пращам картички за Прасоколеда, може и някоя дрешка, дето няма да ти е по мярка. Време е да се връщам в Университета, че съм качил всички да запушват дупките по покрива.