Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)». Краткое содержание книги:
О, Боже! Аз съм виновна. За всичко съм виновна аз! Ако бях използвала ума си и поне веднъж в живота си да бях ПОРАЗМИСЛИЛА, преди да…
— О, Беки, не гледай толкова тъжно! — възкликва Дженис. — Ти нямаш никаква вина за станалото! Не си знаела! Никой не е знаел! Никой от нас не би могъл да…
— Аз го знаех — чувам се да казвам мрачно. Настъпва потресено мълчание.
— Какво? — най-сетне пита тихо Дженис.
— Не че съм го знаела съвсем точно — обяснявам, забила поглед в земята, — но бях чула да се носи слух за тази сделка. И трябваше да ви предупредя, когато ми поискахте съвет. Трябваше да ви кажа да поизчакате. Но в момента изобщо не… не помислих. Не си припомних какво съм чула. — Насилвам се да вдигна очи към тях и срещам удивения поглед на Мартин. — Аз… Наистина много съжалявам. Загубихте по моя вина.
Настъпва тягостно мълчание. Дженис и Мартин се споглеждат, а аз обгръщам с ръце раменете си и се присвивам, обзета от ненавист и презрение към самата себе си. Чувам телефонът в къщата да звъни и стъпките на татко, който отива да го вдигне.
— Разбирам — нарушава най-сетне мълчанието Мартин. — Е… не е болка за умирачка все пак. Стават такива работи.
— Не се самообвинявай, Беки — казва Дженис утешително. — В крайна сметка не ти, а ние взехме решението да се прехвърлим към другия фонд.
— Пък и нека не забравяме под какво напрежение си живяла напоследък — добавя Мартин и съчувствено ме потупва по ръката. — Този ужасен човек, който те е преследвал…
Сега вече наистина ще се разплача. Не заслужавам милото отношение на тези хора. Вече съм паднала на дъното. Какво изобщо имам в живота си? Нищо. Едно абсолютно нищо. Не съм в състояние да контролирам парите си. Не мога да се справям с работата си. Нямам си гадже. Обидих най-добрата си приятелка. Излъгах родителите си. А ето че сега разорих и съседите ни. Явно трябва да се откажа от всичко и да постъпя в някой будистки манастир или нещо подобно.
— Беки? — прекъсва мислите ми гласът на татко и аз вдигам поглед изненадано.
Той върви през моравата към нас, с разтревожен израз на лицето.
— Не изпадай в паника, Беки, но трябва да ти кажа, че току-що говорих по телефона с този Дерек Смийт.
— Какво? — възкликвам и усещам как пребледнявам от ужас.
— Преследвачът ли? — пита Дженис и татко кимва мрачно.
— Твърде неприятен тип, бих казал. Тонът му беше доста агресивен.
— Но откъде знае, че Беки е тук? — пита Дженис.
— Налучква явно — отвръща татко. — Аз обаче му заявих, че Беки не е идвала и че нямам ни най-малка представа къде е.
— А той… той какво каза? — питам със свито гърло.
— Започна да ми разправя някакви пълни глупости. Уж че сте си били определили среща — отвръща татко и поклаща глава в недоумение. — Този тип явно е напълно побъркан.
— Трябва да си смениш номера — настойчиво ме съветва Мартин. — И да не го обявяваш в телефонния указател.
— А разбра ли откъде се обажда? — пита Дженис с изтънял от тревога глас. — Може да е някъде наоколо! — възкликва тя, обзета от паника, и започва да се оглежда из градината, сякаш очаква преследвачът ми всеки миг да изскочи иззад някой храст.
— Именно — казва татко. — Беки, мисля, че ще е най-добре веднага да се прибереш вътре. Човек никога не знае какво може да направи един луд.
— Добре — съгласявам се безропотно.
Не, не мога да повярвам, че всичко това ми се случва. Поглеждам добродушното, силно разтревожено лице на татко и едва сдържам сълзите си. О, защо, ЗАЩО не си признах истината пред мама и татко?! Защо допуснах да изпадна в подобно положение?!
— Изглеждаш ми потресена, миличка — съчувствено ме погалва по рамото Дженис. — Най-добре се прибери вътре и пийни чаша чай.
— Да — казвам. — Точно така и ще направя.
Татко ме повежда към къщата, като грижовно ме придържа под ръка, сякаш съм нещо като инвалид.
Ситуацията определено излиза тотално изпод контрол. Сега не само се чувствам като последния боклук, но вече нямам и усещането, че съм в безопасност. И помен няма от уютния ми пашкул. Чувствам се беззащитна и уязвима. Седя на дивана до мама, пием чай и гледаме „Стани богат“, но всеки долетял отвън звук ме кара да подскачам от нерви.
Ами ако Дерек Смийт е тръгнал натук? Колко време ще му отнеме да стигне с колата от Лондон? Час и половина? Може би два, ако движението е натоварено?
Не, не би го направил. Зает човек е все пак.
Но БИ МОГЪЛ и да го направи.
Или пък да изпрати хора да ме приберат. О, Боже! Стомахът ме присвива от страх само като си представя заплашителните на вид мъжища в черни кожени якета. Започвам да се чувствам така, сякаш някой наистина ме преследва със зла умисъл.