Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)». Краткое содержание книги:
— Знам — казвам и му се усмихвам широко. — Точно за това става дума.
Връщам се вкъщи и се качвам в стаята си с щастливото усещане за прилив на адреналин. Остава ми само да си осигуря някакъв цитат от страна на „Флагстаф Лайф“ и мога да започна да пиша. Нямам много време — най-късно до два следобед трябва да съм написала материала си, за да може да излезе в утрешния брой. Господи, колко вълнуващо! Защо ли никога преди не съм смятала работата си за интересна и вълнуваща?
Грабвам телефона и набирам номера на „Флагстаф Лайф“ — само за да изслушам запис на студен женски глас, който ме уведомява, че всички журналистически въпроси трябва да бъдат отправяни към наетата външна фирма за връзки с обществеността, на телефон… Номерът ми звучи някак смътно познато. Замислям се за миг, после бързо го набирам.
— „Брандън Къмюникейшънс“, добър ден — отговаря ми мелодичен женски глас.
О, Боже, ами да, разбира се! Изведнъж ми прималява. Когато чувам името Брандън, имам чувството, че някой най-неочаквано ме удря е юмрук в слънчевия сплит. Напълно бях забравила Люк Брандън. Да си призная, напълно бях забравила абсолютно целия си живот в Лондон. Пък и честно, нямам никакво желание да си ги припомням.
Добре де, не е задължително да говоря лично с него, нали така?
— Здравейте — казвам в слушалката. — Обажда се Ребека Блумууд от… ъъъ… Бих искала да уточня някои неща във връзка с „Флагстаф Лайф“.
— Момент да проверя… — отговаря момичето. — Да, банката е клиент на Люк Брандън. Ще ви свържа с неговата асистентка.
Преди да успея да кажа каквото и да било, чувам в слушалката мелодийката, която ти пускат, докато те прехвърлят насам-натам по линиите.
О, Боже!
О, БОЖЕ! Не, не мога да го направя! Не съм в състояние да говоря с Люк Брандън. Листът, на който съм нахвърляла въпросите си, е пред очите ми, но не мога и думичка да прочета. Отново изпитвам безкрайното унижение, което изживях в „Хародс“. Пак се присвивам от болка, както и тогава, когато чух снизходителния тон на гласа му и осъзнах какво мнение има за мен — че служа за посмешище; че съм едно голямо нищо.
„Вземи се в ръце, Ребека! — казвам си твърдо. — МОЖЕШ да го направиш!“ Добре де, мога да го направя. Ще говоря сухо и делово, ще си задам въпросите и…
— Ребека! — долита женски глас откъм слушалката. — Как си? Алиша е на телефона.
— О! — възкликвам изненадано. — Мислех, че ще мога да поговоря с Люк. Става дума за „Флагстаф Лайф“.
— Да, разбирам — отвръща сухо и делово Алиша. — Но Люк Брандън е изключително зает човек. Убедена съм, че и аз ще мога да отговоря на всичките ти въпроси.
— Ами добре тогава — казвам и замълчавам за миг. После питам: — Но „Флагстаф Лайф“ не е ваш клиент, нали?
— Смятам, че в случая това е без значение — позасмива се Алиша. — Какво те интересува по-точно?
— Момент — казвам и поглеждам в листа пред мен: — Интересува ме дали „Флагстаф Лайф“ съзнателно са използвали в свой интерес стратегията да приканят инвеститорите да прехвърлят спестяванията си от печелившия фонд в друг, новосъздаден и непечеливш, буквално дни преди официалното оповестяване на сделката? Знаеш, предполагам, че поради това някои хора са изгубили страшно много.
— Ясно… — казва Алиша. — Благодаря, Камила. За мен с пушена сьомга и маруля.
— Какво? — питам неразбиращо.
— Извинявай, да, слушам те — отговаря Алиша. — Записах си въпроса ти… Боя се, че ще трябва да ти звънна по-късно, за да ти отговоря на него.
— Разбирам, но трябва да получа отговор колкото се може по-скоро! — казвам. — След два часа трябва да предам материала си.
— Ясно — отговаря Алиша. После гласът й изведнъж зазвучава приглушено: — Не, пушена сьомга. Добре тогава, пиле по китайски. Да. — И отново я чувам ясно: — Някакви други въпроси, Ребека? Знаеш ли какво, най-добре ще е да ти изпратя новия ни пакет с материали за пресата. Там повече от сигурно ще откриеш каквото те интересува. Или пък ни изпрати по факса въпросите си.
— Чудесно. Точно така и ще направя — отговарям остро и трясвам слушалката.
Миг-два оставам загледана право пред себе си, а ушите ми жужат от рязко настъпилата тишина. Тъпа високомерна крава! Дори не си дава труда да приеме въпросите ми насериозно.
Постепенно осъзнавам, че всъщност всеки път, когато съм се обаждала в офисите за връзки с обществеността, отношението към мен винаги е било като това на Алиша. Никой никога не си е давал труда незабавно да отговори на въпросите ми, нали така? Карали са ме да чакам, обещавали са да ми се обадят и… нищо. Досега никога не съм се дразнила от подобно отношение — дори ми харесваше да вися на телефона и да слушам различните мелодии, които ти включват, докато чакаш (при всички положения ми се струваше по-интересно, отколкото пряката ми работа). И никога преди не ми е пукало дали хората ме възприемат насериозно или не.