Конспирация за Короната

те. За Майрън войската бе впечатляваща във всеки размер.

В началото яздеха принц Олрик, Майрън, граф Пикъринг и двамата

му най-възрастни синове, както и земевладелците. Следваха ги рицарите, които яздеха в редици по четирима. Зад тях имаше антураж сквайери, па-

жове и пеши слуги. Още по-назад бяха войниците от простолюдието: сил-

ни, набити лудаци, облечени в брънки и стомана със заострени шлемове, наколенки от метална плоча и ботуши с метални подметки. Всеки от тях

носеше капковиден щит, къс меч с широко острие и дълго копие. Следва-

ха стрелците, облечени в кожени куртки и вълнени наметала, които прик-

риваха колчаните им. Държаха отпуснатите си лъкове като обикновени

тояжки за подпиране. Редиците завършваха различните занаятчии, кова-

чите, хирурзите и готвачите с каруци провизии.

201

Конспирация за Короната

Майрън се почувства глупаво. След прекарани в езда часове, все още

изпитваше трудности да не позволява на животното си да се бута наляво

в скопения кон на Фанън. Започваше да свиква със стремената, но имаше

още много да учи. Предният предпазител, който не позволяваше на кра-

ката му да се отпуснат на пети, го объркваше. Момчетата на Пикъринг

го взеха под крилото си и му обясниха, че само предната част на стъпа-

лото трябва да е опряна в скобата на стремето. Това предоставяло по-до-

бър контрол и не позволявало на крака да се заплете при падане. Също

така му бяха казали как стегнатите стремена помагат да държи коленете

си притиснати към коня. Всички коне на Пикъринг бяха така обучени, че

можеха да бъдат направлявани с крака, бедра и колене. Майрън се опит-

ваше да подобри тази си техника, напразно мъчейки се да убеди коня си

да завие надясно. Колкото повече използваше лявото си коляно, толкова

и притискаше с дясното, за да компенсира. Резултатът бе объркване у жи-

вотното и то се бутна за пореден път в коня на Фанън.

– Трябва да си по-твърд – каза му Фанън. – Покажи й кой командва.

– Тя вече знае: тя – жално отговори Майрън. – Май ще се задоволя с

юздите. Не е като да ми се наложи да използвам щит и меч в задаващата

се битка.

– Не се знае – каза Фанън. – Древните монаси се биели доста, а Ол-

рик каза, че си му помогнал и си се бил с нападналите го в гората наем-

ници.

Майрън се намръщи и сведе поглед.

– С никого не съм се бил.

– Но аз си мислех…

Майрън поклати глава.

– Може би трябваше, предполагам. Те бяха тези, които изгориха

абатството. Те бяха онези, които убиваха… но… – той спря. – Щях да ум-

ра, ако Ейдриън и Ройс не ме бяха спасили. Кралят просто е приел, че

съм се борил, а аз така и не му казах истината. Наистина трябва да спра

да правя това.

– Да правиш кое?

– Да лъжа.

– Не си излъгал. Просто не си го поправил.

– В крайна сметка е едно и също. Абатът веднъж ми каза, че лъжата

е себепредателство. Доказателство за себененавист. Когато си много зас-