Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

Голямата кристална сфера над главите им продължаваше да се върти бясно и да хвърля искри. Изглеждаше, че всеки момент трите сфери ще се пръснат и парчетата им ще засипят залата.

Джейк нямаше никакво време.

Хукна към триъгълника, падна на колене и пъхна сапфирения камък на времето в третата купичка. Трябваше да положи огромни усилия. Тримата приятели се бориха заедно. Общата им воля и обединените им сили преодоляха постепенно бариерата, която отблъскваше камъните. Всеки един от кристалите започна да потъва в бронзовата си поставка милиметър по милиметър.

Накрая съпротивата изчезна, като че ли невидимата сила бе решила да отстъпи. Кристалът на Джейк изскочи от дланта му и изтрака при удара си в бронзовата поставка. Звукът отекна два пъти по-силно, колкото тракането, долетяло от другите два върха на триъгълника.

Имаше обаче и четвърти камък.

Разнесе се оглушително бам като удар с чук по кристален гонг. Звукът долетя отгоре и разтърси залата. Косите на Джейк се изправиха, краищата им затанцуваха във въздуха. Същото се случи и с Марика и Ба’чук.

Джейк седна на пода и вдигна поглед. От кристалното сърце се стрелкаха синкави пламъци, които бързо изпълваха пространството под купола.

— Излизайте! — извика им той и запълзя към изхода, без да откъсва поглед от кристалната сфера.

Оказа се прекалено бавен.

Огънят обиколи купола и се върна в кристала, който сякаш го засмука обратно. Сега сферата грееше като слънце, толкова ярко, че Джейк трябваше да заслони очи. Но дори един толкова голям кристал не би могъл да удържи подобно количество енергия. Тя пропълзя по сводестата ниша и превърна металната й повърхност отново в огледало. Проблеснаха образи, сменяха се толкова бързо, че погледът на Джейк не бе в състояние да ги следи. Металът започна да вибрира, тъй като потокът от енергия към него не спираше.

Джейк почувства напрежение в гърдите си, предчувстваше, че натрупалата се енергия ще се отприщи и ще избухне.

— Залегнете! — извика той и направи знак на останалите да се хвърлят на пода.

Докато се обръщаше, периферното му зрение долови един образ, застинал върху огледалото. Това бе самият Джейк, но в очите му пламтеше черен огън. След миг образът му изчезна. Погледна към Марика и Ба’чук. Те лежаха на пода и не го бяха видели.

Джейк се просна отчаян и покри главата си с ръце.

Какво означава това? Това в бъдещето ли е? Предупреждение ли е?

Избухна взрив, който помете всички мисли от главата му. Ударната вълна ги блъсна и запрати телата им на няколко метра по пода, след което изчезна и в залата отново прозвуча бебешки плач.

Джейк се надигна. Кристалното сърце се въртеше спокойно и светеше с приглушено сияние. Сводестата ниша се бе напукала, от нея дори бяха паднали няколко камъка и се търкаляха по пода. Камъните на времето продължаваха да греят в бронзовите поставки по върховете на триъгълника, но изглеждаха сякаш се бяха сраснали с пода.