Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Хасун привърши с лъскането и бавно се обърна към Халифа. Пръстите му шареха нервно по перваза на прозореца. Детективът го погледна въпросително.
— Дошло е от Аушвиц. Вашето кюлче, инспекторе, явно е направено от златните зъбни коронки на умрели евреи.
След като банкерът си тръгна, Халифа остана загледан в тавана на кабинета си, вдигнал крака на ъгъла на бюрото и обвит в тютюнев дим като в тюрбан. Имаше належаща работа: Хасани го гонеше да му докладва за напредъка на разследването; приятелят на Янсен в Кайро още не се беше обадил и трябваше да бъде издирен; нямаше да навреди да позвъни и на оня проклет израелец и да провери дали си е вдигнал дебелия задник и дали е започнал да разследва миналото на Шлегел. Толкова работа за вършене. Толкова задачи за изпълнение. Но в момента беше способен само да се взира в тавана и да мисли за златни зъбни коронки и за поредицата от цифри с цвят на мухъл на ръката на Хана Шлегел.
Разбира се, знаеше за концлагерите, за Аушвиц. Най-обща информация и слухове, не достоверни подробности — никога не беше проявявал интерес към тази тема. Определено смяташе, че е истина и израелският детектив сбърка, когато го обвини, че не вярва. Но в същото време му се струваше толкова далечно, толкова абстрактно, толкова без значение за него и за собствения му свят. Сега изведнъж беше придобило голямо значение.
Отпусна глава и издуха няколко мързеливи кръгчета дим, които се издигнаха едно след друго към тавана, където останаха и се размесиха в неясна мъгла. Изминаха пет минути, десет, часовникът на стената отмерваше секундите като механично сърце. След това, сякаш стигнал до някакво решение, Халифа свали крака на пода, взе сакото си и излезе от стаята.
На улицата зави надясно, след това наляво, проправи си път през шумната следобедна тълпа в сърцето на градския сук, мина покрай кафенета, магазини за сувенири и сергии за подправки, отрупани със сушен хибискус и червен шафран. Накрая се вмъкна в ярко осветено интернет кафе с половин дузина компютри покрай стената в дъното. Поздрави с кимване собственика, момче със зализана с гел коса и тока на колана във формата на мотоциклет, който го упъти към най-далечния компютър отляво, до някаква млада европейка с изгаряния от слънцето по раменете. Халифа седна пред компютъра, поколеба се за миг, влезе в „Yahoo!“, написа в полето за търсене „Холокост“, като се намръщи леко, сякаш дете, пъхнало ръката си в огъня — едновременно уплашено, но и любопитно да разбере какво е пламъкът.
Йерусалим — старият град
— ОТ къде на къде ще идват тук и ще ни казват как да си управляваме държавата? Вече и да се защитаваме ли нямаме право? Мешугина! Всичките! Мешугина!
Старецът изшумоля ядно с вестника си „Йедиот Ахронот“, а устата му продължи да се гърчи в безмълвно възмущение като посипан със сол гол охлюв.
Бен Рои отпи от бирата си и погледна обекта, предизвикал гнева на възрастния човек — статия на първа страница, посветена на група европейски активисти, дошли в Израел, за да протестират срещу тристакилометровата стена, която правителството строеше между Израел и Западния бряг. На снимката към статията се виждаше как някакъв английски комик, за когото Бен Рои не беше и чувал, е преплел ръце с неколцина палестинци, за да препречат пътя на израелски армейски булдозер. Заглавието гласеше „ЗНАМЕНИТОСТИ ОСЪЖДАТ БАРИЕРА НА АПАРТЕЙДА“.
— Нацисти! — изкрещя старчето и смачка вестника, сякаш искаше да го удуши. — Така ни наричат. Разбираш ли? Брат ми умря в Бухенвалд, а те ще ми викат нацист! Как не ги е срам! Как не ги е срам тези мръсни гоим!
Старецът захвърли вестника, облегна се на стола си и поклати глава. Бен Рои се зачуди дали да каже, че също презира тези чужбински добротворци, дошли тук да хленчат и да заклеймяват, след което ще се приберат в хубавите си безопасни домове в хубавите си безопасни държави и ще се поздравят какви чудесни и загрижени човешки същества са били, докато зад гърбовете им жени и деца ще бъдат разкъсвани на парчета от бомбите на горките потиснати шибани палестинци.
Но замълча, знаеше, че ако се впусне в темата, яростта бързо ще го завладее, ще го изпълни със заслепяваща, непроходима чернота и без дори да го съзнава, ще почне да крещи, да беснее, да удря с юмрук по масата и да стане за посмешище. Не, по-добре беше да си запази мнението за себе си. По-безопасно.