Последната тайна на Дома Господен

Бен Рои не помнеше египтянинът да беше споменавал някакъв брат. Прехапа устни, изостави гордостта си, взе химикалката от бюфета и вдигна въпросително вежди към госпожа Вайнберг, сякаш питаше: „Нали нямате нищо против?“ Жената се беше зареяла в собствените си мисли и дори не забеляза, че е станал от креслото.

— Горките — казваше. — Едва ли са били на повече от петнайсет-шестнайсет години. И да изтърпиш такова нещо. Що за свят, питам ви? Що за свят е този, в който такива неща могат да се случат на деца? И на който и да било?

Бен Рои седна и започна да драска с химикалката по дланта си, за да я разпише.

— Той жив ли е? Братът?

Госпожа Вайнберг сви рамене.

— Според доктор Таубер бил… ами, нали разбирате… — Тя се почука по слепоочието. — И как иначе? Да го режат така, да му бият какви ли не инжекции, като някакво животно.

Бен Рои вдигна поглед. Дланта му беше покрита с хаотични драсканици.

— Какво имате предвид?

— Ами, те са били близнаци, нали така? Не ви ли казах? Сигурна съм, че ви казах. Госпожа Шлегел и брат й. А вие знаете какво са правили с близнаците по концлагерите. Експерименти. Няма начин да не сте чували.

Гърлото на Бен Рои се сви. Всъщност беше чувал как нацистките лекари са използвали близнаците като опитни свинчета, подлагали са ги на най-жестоки и мъчителни генетични експерименти, отваряли са вътрешностите им, стерилизирали са ги, режели са парчета месо от телата им. Касапница.

— Боже — успя да промълви.

— Чудно ли е тогава, че момчето е било малко… — тя отново се почука по главата. — Но момичето не. Тя била издръжлива. Силна. Така каза доктор Таубер. Тънка като клечка, но отвътре здрава като желязо. Грижела се за брат си. Не го изпускала от поглед.

Погледна Бен Рои.

— Знаете ли каква клетва дала? Когато всички били на кораба? „Ще ги, намеря“. Така каза доктор Таубер. Не плачела, не се оплаквала. Само изрекла: „Ако трябва, до края на живота си ще търся тези, които ни причиниха това. И като ги намеря, ще ги убия.“ Шестнайсетгодишна, за бога. Нито едно дете не трябва да изживява такива неща. Исак. Така се е казвал брат й. Исак Шлегел.

Тя остави плетката с въздишка, изправи се, отиде до клетката и прекара пръст по металните пръчки. Папагалчето подскочи и размаха криле.

— Кой ми е хубавец, а? — изписука бабката. — Кой ми е хубаво момче?

Бен Рои беше пригладил измачкания лист от тетрадка на коляното си и пишеше бележки, по каквото свободно място беше останало.

— Да знаете дали брат й е още жив? — повтори въпроса си отпреди няколко минути.

— Не знам. — Старицата продължаваше да прокарва нокът по пръчките на клетката. — Изобщо не съм го виждала.

— С нея ли е живял?

— О, не. Беше прекалено болен. Последно чух, че бил в „Кфар Шаул“. Така каза доктор Таубер.