Последната тайна на Дома Господен

Не, не изпитваше ни най-малко желание да услужи. Но в крайна сметка реши, че ще е по-добре да приключи с това, преди онзи Хедива, или както му беше там името, пак да започне да звъни и да го тормози, което със сигурност щеше да стори, досадникът му проклет.

Натисна отново звънеца и погледна през прозореца на първия етаж, където млади хареди бяха свели глави над Талмудите си, с провиснали като уши на шпаньоли пеот, бледи и нездрави зад очилата лица (беше чул, че Йерусалим е градът с най-много очни лекари на глава от население в света). Намръщи се леко — Галия им викаше „пингвини“, — вдигна поглед и натисна звънеца за трети път. Този път най-накрая получи отговор.

— Шалом?

От прозореца отгоре се беше надвесила млада жена с тлъсто лице, обрамчено от традиционната перука шайтел, носена от съпругите на ортодоксалните евреи. Той й обясни кой е и защо е дошъл.

— Току-що се нанесохме. А хората преди нас са живели тук само няколко години — каза тя.

— А преди тях?

Жената сви рамене и се обърна да изкрещи нещо на някого зад гърба си.

— Попитайте госпожа Вайнберг — посъветва го, когато отново погледна надолу. — В номер две. Тя живее тук от трийсет години. Познава всички. И знае всичко.

От тона й стана ясно, че смята госпожа Вайнберг за нахална дърта клюкарка. Бен Рои благодари и натисна звънеца на втория апартамент. Още не си беше отдръпнал пръста, когато вратата се открехна и се показа дребна съсухрена старица, не по-висока от дете, по пеньоар и евтини пантофи, с разкривени и сгърчени от артрита ръце.

— Госпожа Вайнберг? — Бен Рои извади служебната си карта. — Аз съм инспектор Бен Рои от…

Старицата ахна и вдигна ръка към гърлото си.

— Божичко! Какво е станало? Самуел, нали? Какво е станало с него?

Детективът я увери, че със Самуел, който и да беше той, не е станало нищо; просто искал да й зададе няколко въпроса. За жената, която някога живеела над нея. В първия момент тя сякаш не му повярва, започна да диша тежко и очите й се навлажниха. Но постепенно се успокои и с махване на ръка го покани в апартамента си на първия етаж вдясно от входната врата.

— Самуел е внукът ми — обясни му, след като влязоха. — Най-доброто момче на света. Изпратиха го в Газа, Бог да ни е на помощ, там отслужва. Всеки път, като пусна новините, като звънне телефонът… Изобщо не мога да спя от тревога. Че той си е дете. Всичките са деца.

Тя го насочи към малкия, претрупан с вещи сумрачен хол с голям дървен бюфет на едната стена и две кресла, разположени пред античния черно-бял телевизор, върху който стоеше клетка с жълто австралийско папагалче. Навсякъде имаше снимки и из въздуха тегнеше някаква сладникава и доста неприятна миризма — Бен Рои не можа да определи точно на какво. На птичи курешки или на пържено. Опита се да не се замисля. Някъде от другите стаи се чуваше израелското армейско радио.