Мъртви за света

Пам изсумтя. На бледата светлина от уличната лампа усмивката й изглеждаше зловещо.

— Официална покана ли чакаш?

Господи, пощади ме от вампирски сарказъм!

— Мислиш ли, че Буба е успял да предаде съобщението на уиканите?

— Разбира се. Е, хайде! Да им сритаме задниците! — изчурулика тя. Съдбата на невинните уикани изобщо не я интересуваше. Всички (освен мен) изглеждаха в пълна бойна готовност — с щръкнали резци и светнали погледи. Дори младият върколак.

— Щом ритна вратата, веднага влизаш — прошепна Пам и ме щипна по бузата, за моя огромна изненада.

Ама аз изобщо не искам да влизам, помислих си.

Само че нямах избор. Изпънах гръб, застанах зад Пам и станах свидетел на изумителна гледка: вампирката вдигна крак, прицели се и го стовари върху вратата със силата на четири или пет мулета. Ключалката се строши, дървото се пропука и вратата полетя напред. Аз се втурнах и изкрещях към вампирите (включително и онези, които стояха до задния вход):

— Влизайте!

В продължение на няколко нереални, безкрайно дълги секунди стоях сама насред леговището на Халоу, а всички вещици ме гледаха втренчено с искрено изумление.

Залата беше пълна със свещи и хора, насядали по земята върху възглавнички; очевидно, докато сме стояли отвън, всички в сградата се бяха събрали в голямата стая и сега седяха в кръг по турски. Пред всеки от тях имаше запалена свещ, бокал и нож.

Най-лесна за разпознаване от тримата невинни бе „старицата“ — единствената белокоса сред присъстващите. Яркорозово червило, леко размазано; по бузата й — засъхнала кръв. Улових я за лакътя и я издърпах в ъгъла. Наоколо ми вече кипеше пълен хаос, но аз не спирах да се оглеждам за останалите. В залата имаше общо трима мъже. Единият от тях — Марк, братът на Халоу, — се отбраняваше от глутница върколаци. Вторият — на средна възраст, с хлътнали бузи и подозрително черна коса, — мърмореше някакви заклинания под носа си и се мъчеше да извади нож от джоба на якето, хвърлено на пода от дясната му страна. Намирах се твърде далече от него и нямаше как да му попреча. Можех само да се надявам, че другите ще се погрижат за него. Тогава забелязах третия мъж — Партън. Познах го по родилното петно на бузата. Седеше присвит на пода и криеше главата си с ръце. Ах, как добре го разбирах!

Улових го за лакътя и се опитах да го изправя на крака. Той, естествено, размаха юмруци насреща ми, но не успя да ме улучи. Нямах желание да рискувам, затова просто се прицелих и го фраснах по носа. Писъкът му потъна в общата какофония от звуци и никой не му обърна внимание. Запокитих го в същия ъгъл и забелязах, че двамата с Джейн вече светеха. Буквално. Аха, значи магията на уиканите започваше да действа, макар и с известно закъснение. Сега трябваше да открия светеща млада жена с боядисана яркочервена коса — третата местна вещица.

Но точно тогава късметът ми си изчерпа; по-точно нейният късмет. И тя светеше, горката, но вече мъртва. Гърлото й беше прегризано от някой върколак — наш или чужд, вече нямаше значение.