Мъртви за света

Помещението взе да се пълни с гъста мъгла. Вещиците, въоръжени с ножове и вълчи зъби, веднага схванаха идеята. Онези от тях, които можеха да говорят, започнаха да пригласят на Марк и мъглата постепенно стана толкова плътна, че вече не можех да различа добрите от лошите.

Втурнах се към вратата, за да избегна задушливия облак. Всяка глътка въздух ми костваше огромни усилия — все едно вдишвах и издишвах топчета памук. Протегнах ръка и докоснах стената, но вратата я нямаше. Можех да се закълна, че допреди малко си беше там! Завладя ме паника, стомахът ми се сви от страх. Започнах трескаво да опипвам мазилката в опит да открия изхода.

Внезапно осъзнах, че се лутам като обезумяла и вече не мога да намеря не само вратата, но и стената. Препънах се в тялото на някакъв вълк. Нямаше видими рани, така че го улових за краката и го повлякох настрана, с надеждата да го спася от този ад.

Вълкът започна да се гърчи и да се трансформира пред очите ми. Но това се оказа само началото на кошмара ми — оказа се, че влача по пода чисто голата Халоу. Божичко, нямах представа, че някой може да променя облика си с такава скорост. Пуснах я ужасена и побързах да се скрия обратно в мъглата. Добрата самарянка Суки избра за спасение погрешен страдалец. В този момент една от вещиците ме сграбчи изотзад със свръхчовешка сила. С едната си ръка се опитваше да ме стисне за врата, а с другата — да блокира удара ми. Само че й липсваше координация и аз я ухапах с всичка сила. Може би беше вещица върколак, изпила цял галон вампирска кръв, но хич не я биваше за боец. Тя изпищя от болка и веднага ме пусна.

Изгубих всякакво чувство за ориентация. Исках да изляза, но нямах никаква представа в коя посока да търся изхода. Кашлях непрекъснато, очите ми сълзяха. Изпитвах увереност единствено в гравитацията. Всичко останало — зрение, слух, допир — се изгуби в проклетите бели кълбета, които ставаха все по-гъсти. Вампирите имаха предимство в тази ситуация: на тях не им се налагаше да дишат. Вече копнеех за мръсния градски въздух, който щеше да ми се стори кристалночист и вкусен в сравнение със задушливата атмосфера в старата пекарна.

Задъхана, с размазани сълзи по бузите, мятах ръце и се мъчех да открия стена, врата или какъвто и да било друг ориентир. Залата ми се струваше като пещера; имах чувството, че бродя по безкрайно дълги и пусти коридори. Започнах да се питам дали пък вещиците не са променили размерите й, но прозаичният ми мозък се бунтуваше и отказваше да приеме подобна възможност. Навсякъде около мен се носеха крясъци и шумове, които, макар и приглушени от мъглата, звучаха не по-малко ужасяващо. Отнякъде изригна струя кръв и се плисна точно пред мен. Усетих пръските по лицето си и изпищях, макар да знаех, че кръвта не е моя. Трудно ми беше да повярвам, че все още не съм наранена.

В този момент нещо прелета край мен и тежко тупна на пода. Погледнах надолу и разпознах лице — Марк Стоунбрук, в предсмъртна агония. Бялата пелена мигом го погълна и той изчезна от погледа ми — със същия успех можеше да се намира и в някой друг град.