Мъртви за света

В крайна сметка нашите вещици направиха така, че да завали дъжд… в сградата. Дъждът бавно разсея плътната мъгла и вече можех да дишам спокойно, макар че бях мокра до кости и вкочанена от студ. Огледах се и установих, че се намирам близо до вътрешната врата, която водеше към по-голямото помещение. Видимостта ставаше все по-добра; в стаята нахлу светлина и вече можех да различавам очертания и форми. Една от тях се понесе с ръмжене към мен на два крака, които обаче не изглеждаха съвсем човешки. Деби Пелт! Тя пък какво правеше тук? За последно я видях да излиза навън заедно с двамата уикани, а ето че сега пак се мотаеше тук. Дали по своя воля, или не, Деби тъкмо започваше да променя облика си — по лицето й стърчеше козина, а зъбите й изглеждаха по-дълги и по-остри. Опита се да ме захапе за гърлото, но получи конвулсия, свързана с процеса на превъплъщението й, и не успя да ме докопа. Отскочих назад, но се спънах в нещо на пода и изгубих една-две драгоценни секунди, докато възвърна равновесието си. Тя се приготви за нова атака и тогава се сетих, че имам в ръката си нож. Размахах го насреща й и тя се поколеба, но продължи да ръмжи злобно.

Гадината смяташе да използва суматохата, за да си уреди сметките с мен, а аз нямах достатъчно сили да се бия със свръхсъщество. Налагаше се да използвам ножа, макар че ми призляваше само като си го помислех.

В този зловещ миг от парцалите на мъглата се протегна огромна ръка, обляна в кръв, улови Деби за гърлото и започна да стиска. Здраво. Но преди да успея да разпозная собственика на ръката, отнякъде изскочи огромен вълк и ме повали на земята.

После подуши лицето ми.

Аха, нека позная… Точно тогава обаче друг вълк се хвърли отгоре му и двете животни се превърнаха в огромна космата топка, от която се чуваше само тракане на зъби и страховито ръмжене. Гледах безпомощно отстрани, но не посмях да се намеся. Всичко се случваше толкова бързо, че нямаше как да съм сигурна кой е добрият вълк и кой лошият.

Мъглата бързо се разсейваше и аз най-после успях да получа представа за общата картина. Защо ли ми трябваше? Гледката беше ужасяваща! Измежду купищата вещерски принадлежности се въргаляха тела — както мъртви, така и ранени, — и всичко беше подгизнало в кръв. Португалеца — младият върколак от военновъздушната база — лежеше проснат пред мен. Мъртъв. Кълпепър го прегръщаше и виеше от мъка. Миниатюрно късче война, което ми причиняваше огромна болка.

Халоу стърчеше права насред целия този хаос — изцяло в човешки вид, гола и омазана в кръв. Грабна единия от вълците и пред очите ми го запокити в стената. Излъчваше странна смесица от великолепие и ужас. Пам, раздърпана и мръсна, се промъкваше крадешком зад гърба й. Изглеждаше потресаващо и в първия миг дори не я познах. Тя се хвърли напред, улови Халоу за кръста и я повали на земята. Великолепна атака! От години гледам нощните футболни мачове в петък, но по-технично изпълнение от нейното не бях виждала. А ако беше успяла да я хване малко по-високо и да я стисне малко по-здраво, всичко щеше да приключи дотам. Само че Халоу, хлъзгава от дъжда и кръвта, успя да се извърти, сграбчи дългата права коса на Пам и я дръпна с такава сила, че отскубна не само кичури от нея, но и парчета скалп.