Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Също като в детективски филм. Предните два пъти чаках там близо час — и нищо, абсолютно нищо. Този път нещо в мен ми подсказа, че чакането ми ще се увенчае с успех.
Бях толкова уморена, че заклюмах на пейката. Но като вдигнах глава, веднага я познах — вървеше по улицата в посока към мен.
— Сякаш беше призрак — казах аз. — Никак не се е променила. Може би в лицето бе поостаряла, но иначе — никаква разлика. Дори облеклото й бе същото. Същият елегантен сив костюм.
— Не е възможно да е онзи същият костюм.
— Не знам. Приличаше ми на него.
— Значи не се опита да поговориш с нея, така ли?
— Разбира се, че не, глупчо. Трябва да напредваме бавно, но славно. Не помниш ли, че никак не бе добра с нас?
Разказах му как бе минала покрай мен, без дори да ме погледне; за миг си помислих, че ще отмине и вратата, която наблюдавах, че Рут не ми е дала верен адрес. Но като стигна до къщата, Мадам рязко се обърна, взе пътеката на две-три крачки и се скри зад вратата.
Когато свърших, Томи известно време не каза нищо. После попита:
— Сигурна ли си, че няма да си навлечеш неприятности? Винаги се появяваш там, където не бива.
— А защо, мислиш, съм толкова уморена? По цели нощи не спя, за да успея да съм и тук, и там. Но поне я открихме.
Дъждът продължаваше да плющи зад прозореца. Томи се излегна на хълбок и сложи глава на рамото ми.
— Рут се погрижи за нас — тихо каза той. — Няма грешка.
— Да, прав си. Сега всичко зависи от двама ни.
— Е, какъв е планът, Кат? Ако изобщо имаме план.
— Да заминем при нея. Да отидем и да я попитаме. Идната седмица, когато те откарам на изследвания. Ще уредя да те пуснат за целия ден. На връщане ще се отбием в Литълхамптън.
Томи въздъхна и зарови лице в рамото ми. Човек отстрани би могъл да си помисли, че не е много въодушевен, ала аз знаех какво чувства. Дълго време бяхме обмисляли всичко — отсрочката, теорията му за Галерията и тем подобни — и сега неочаквано постигнахме нещо. Определено това малко ни плашеше.
— Ако успеем — каза накрая той. — Да предположим, че успеем. И тя ни даде три години — живейте си на воля. И тогава? Разбираш ли за какво говоря, Кат? Къде ще отидем? Не можем да останем тук, това е център за донори.
— Не знам, Томи. Може пък да ни върне обратно във Фермата, кой знае? Макар че е по-добре да отидем някъде другаде. Например в Бялата къща. Може пък да разполагат и с други места? Съвсем различни, като за нас с теб. Ще видим какво ще ни каже.
През следващите няколко минути останахме да лежим и да се вслушваме в дъжда. После започнах да го гъделичкам по стъпалата, както и той правеше с мен преди малко. Накрая Томи избута краката ми от леглото си.
— Ако наистина отидем — промълви той, — трябва да вземем решение относно животните. Да подберем най-добрите, които да вземем със себе си. Може би шест или седем на брой. Трябва добре да обмислим нещата.
— Добре — отвърнах аз; после станах и се протегнах. — Мисля, че трябва да вземем повече. Петнайсет, дори двайсет. Да, ще отидем и ще я попитаме. Няма да ни изяде, я! Ще отидем и ще поговорим с нея.
Глава двайсет и първа
Преди да заминем, въображението ми рисуваше следната картина: двамата с Томи стоим пред вратата на Мадам, набираме смелост да натиснем копчето на звънеца, после чакаме с премалели сърца. Но стана така, че въображаемите мъки ни бяха спестени.
В името на справедливостта трябва да кажа, че напълно заслужавахме мъничко късмет, тъй като през целия ден всичко ни вървеше наопаки. Закъсняхме цял час за изследванията — колата ми бе отказала. После стана объркване в клиниката и трябваше да повторим три изследвания. В резултат на това, Томи получи световъртеж и слабост и когато привечер най-после се отправихме към Литълхамптън, по пътя му прилошаваше и аз на няколко пъти спирах, за да излезе и подиша чист въздух.
Пристигнахме към шест часа. Оставих автомобила зад бинго залата, Томи измъкна от багажника чантата с тетрадките си и се отправихме към центъра на града. През целия ден времето се задържа хубаво, магазините вече затваряха, но пред пъбовете се тълпяха хора: жителите седяха на масите, разговаряха, пийваха. От разходката на Томи му стана по-добре и по едно време си спомни, че заради изследванията не беше обядвал и заяви, че иска да се подкрепи преди предстоящото изпитание. Започнахме да търсим място, където да си купим сандвичи за вкъщи, ала внезапно той толкова силно ме стисна за лакътя, че се изплаших, да не би да има пристъп. Но Томи тихичко прошепна в ухото ми: