Никога не ме оставяй

— Ами езерото се пада зад гърба ти.

Гласът на Томи звучеше доста раздразнено, стана ми дори странно.

— Не може да не го помниш. Ако застанеш с гръб към езерото в най-отдалечената му част и с лице към Северното игрище…

Млъкнахме, защото някъде отвътре долетяха гласове. Отначало дочухме мъжки глас, който идваше като че ли от горния етаж. После ясно доловихме и гласа на Мадам, която слизаше по стълбите:

— Да, имате пълно право. Пълно право.

Помислихме, че Мадам ще влезе при нас, ала стъпките й отминаха вратата и се отдалечиха към задната част на къщата. Хрумна ми, че иска да приготви чай с кифлички и да го донесе на масичка за сервиране, ала тутакси отхвърлих подобна мисъл като напълно идиотска и си казах, че навярно Мадам бе забравила за нас и че всеки миг можеше да си спомни, да дойде и да ни изгони от дома си. От горния етаж долетя нисък дрезгав глас на мъж, но толкова глухо, сякаш от него ни деляха не един, а поне два етажа. Стъпките на Мадам се върнаха в коридора и тя викна на онзи горе:

— Вече ви обясних. Направете така, както ви казах и това е.

Двамата с Томи почакахме още малко. После задната стена на стаята се раздвижи и ни стана ясно, че това не е истинска стена, а двукрила плъзгаща се врата, която разделяше продълговатото помещение на две части. Мадам бе дръпнала двете крила, ала не напълно, и сега стоеше в отвора между тях и ни гледаше. Исках да видя какво има зад гърба й, но зад нея бе непрогледно тъмно. Помислих си, че може би чака някакво обяснение от нас относно причината за нашата поява, но накрая тя изрече:

— Твърдите, че имената ви са Кати Х. и Томи Д., нали не греша? И че преди години сте живели в Хейлшам?

Аз й отговорих, но ми беше невъзможно да разбера дали ни помни, или не. Тя не помръдваше от вратата, сякаш не се решаваше да влезе при нас. Ала Томи отново се обади:

— Няма да ви задържаме дълго. Но ни се ще да поговорим с вас за някои неща.

— Разбирам. Е, тогава заповядайте, седнете.

Тя постави ръце върху облегалките на двете еднакви кресла, които стояха пред нея. В жеста й имаше нещо странно — сякаш всъщност не ни канеше да седнем. В душата ми се породи подозрение, че ако я послушаме и седнем в креслата, тя пак ще си остане права зад нас и дори няма да отмести ръцете си от облегалките. Но още щом пристъпихме към нея, тя на свой ред също направи крачка напред и на мен ми се стори — макар че това може да е само плод на въображението ми, — че когато минаваше между двама ни, тя сякаш цялата се сви. Когато се обърнахме, за да седнем, Мадам вече беше до прозорците с тежките кадифени завеси и ни гледаше като учителка, застанала пред класа си. Поне моето впечатление в онзи миг беше такова. Както ми каза и Томи по-късно, той помислил, че тя всеки момент ще запее, а завесите зад нея ще се разтворят като на сцена и вместо улицата и равно окосената морава между къщата и морския бряг, пред очите ни ще се появят декори, подобни на онези в Хейлшам, и дори ще видим и хора, строен и готов да приглася на солистката. Когато по-късно Томи сподели мислите си с мен, ми стана забавно и аз видях Мадам отново — сплела пръсти пред гърдите си, изнесла лакти встрани, готова всеки миг да запее. Впрочем силно се съмнявах, че тъкмо в онзи миг на Томи му е хрумнало нещо подобно. Помня, че забелязах напрегнатостта му и се изплаших, да не би да изтърси нещо глупаво и неуместно. Затова, когато Мадам ни попита, при това съвсем доброжелателно, по каква работа я търсим, не се замислих дълго и заговорих първа.