Никога не ме оставяй

— Работата е там, че навремето бях малко объркан — продължи Томи.

— Не, не, говорехте нещо за творчеството си. За това, че чрез изкуството художникът разголва душата си.

— А сега ще ви кажа следното — настояваше на своето Томи. — По онова време в главата ми бе такъв хаос, че не можех да се занимавам с никакво творчество. Не правех абсолютно нищо. Чак сега разбирам, че е трябвало да правя нещо, но тогава в главата ми беше пълна мъгла. Ето защо във вашата Галерия няма нищо от мен. Знам, че вината е моя и че най-вероятно отдавна съм изпуснал влака, но въпреки всичко ви нося едно-друго.

Той вдигна чантата от пода и започна да разкопчава ципа.

— Тук има мои скорошни рисунки, както и неща, които направих преди години. А що се отнася до Кат, сигурно при вас има много нейни работи. Бяхте ги избрали за Галерията си. Нали, Кат?

И двамата се взираха в мен известно време, после Мадам промълви едва-едва:

— Нещастни създания. Какво сме ви направили? Ние, с всички наши проекти, планове… — Тя замълча и отново ми се стори, че в очите й проблясват сълзи. После спря погледа си върху мен и попита: — Струва ли си да продължаваме този разговор? Или стига толкова?

При тези й думи смътната мисъл, появила се в главата ми, започна да приема определена форма. „Не отивам ли твърде далече?“, а сега: „Струва ли си да продължаваме?“ Като поохладих чувствата си, аз осъзнах, че тя задава въпросите си не към мен и Томи, а към някой друг, който се намира зад нас, в тъмната половина на стаята.

Обърнах се бавно назад и се взрях в тъмнината. Не виждах нищо, но чух някакъв звук, механичен и удивително далечен: тъмната част на помещението бе много по-голяма, отколкото очаквах. От дълбините се появи нещо, започна да се приближава и един женски глас произнесе:

— Да, Мари-Клод. Ще продължим.

Взирах се в тъмнотата и чух как Мадам изсумтя и с едри крачки навлезе в неосветената половина. Чуха се още механични шумове и Мадам се появи, като буташе инвалиден стол, в който седеше някой. Тя отново премина между нас и отначало ми попречи да видя кой е в него. Но после го извърна към нас и се обърна към фигурата в него:

— По-добре вие поговорете с тях. Всъщност те са дошли при вас.

— И аз мисля така.

Фигурата в стола беше прегърбена и немощна и аз я познах по-скоро по гласа.

— Госпожица Емили — промълви едва чуто Томи.

— По-добре е вие да поговорите с тях — повтори Мадам, сякаш си измиваше ръцете, ала не помръдна от мястото си и продължи да ни гледа с блестящите си очи.