Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Как го намери?
— Не беше толкова просто. Отне ми много време, рискувах доста. Но накрая го открих — за вас. Сега всичко е във ваши ръце, открийте я и направете опит.
Бях престанала да плача и включих двигателя.
— Достатъчно — казах аз. — Време е да откараме Томи обратно. След това имаме още много път.
— Помислете си, моля ви. Нали ще го направите?
— Сега искам само да се върна — заявих аз.
— Томи, нали ще запазиш адреса? В случай, че Кати промени решението си.
— Ще го запазя — обеща Томи. После промълви с много по-сериозен тон от преди:
— Благодаря ти, Рут.
— Така, видяхме лодката и край. Време е да се прибираме — казах аз. — До Дувър имаме два часа път, ако не и повече.
Отново излязох на шосето и, доколкото помня, почти не разговаряхме до Кингсфийлд. Когато спряхме на „Площада“, зърнахме неколцина донори, скупчили се под навеса. Обърнах колата и едва тогава пуснах Томи да излезе. Нито аз, нито Рут го прегърнахме, нито го целунахме за сбогом, но като тръгна към донорите, той се обърна на половината път и с широка усмивка ни помаха с ръка.
Може и да ви се стори странно, но на връщане към Дувър двете с Рут не си казахме абсолютно нищо за преживяванията ни през деня. Отчасти защото Рут беше много уморена — разговорът ни очевидно я бе оставил без сили. Но освен това, според мен, и двете чувствахме, че сериозните разговори бяха достатъчни за един ден и че няма да има никаква полза, ако се опитаме да ги продължим. Нямам представа какво е изпитвала Рут по обратния път към центъра, но лично аз, когато силата на преживяванията улегна, когато се стъмни и светлините по шосето пламнаха, състоянието ми никак не беше лошо. Сякаш нещо, което отдавна бе надвиснало над мен, си бе отишло и макар че не бих могла да твърдя, че всичко си бе дошло на мястото, с пълно право мога да кажа, че се бе появила светлина в тунела. Не че усещах някакъв подем или нещо от този род. Осъзнавах, че отношенията между нас тримата са доста деликатни и сложни и от това се чувствах напрегната, ала напрежението беше приятно.
Не говорехме дори за Томи. Само си казахме, че изглежда нормално и се опитахме да отгатнем колко ли килограма е прибавил към предишното си тегло. После продължихме пътя си, като мълчаливо се взирахме в пустото шосе пред нас.
Трябваше да минат няколко дни, преди да осъзная промените, настъпили след нашето пътуване. Цялата подозрителност, цялата недоизказаност между мен и Рут се беше стопила и двете сякаш си припомнихме всичко, което означавахме една за друга. И тъкмо това бе началото — лятото наближаваше, най-после здравето на Рут се стабилизира, аз пристигах привечер с минерална вода и сладкиш и двете сядахме една до друга до прозореца, наблюдавахме как слънцето се спуска зад покривите на къщите и разговаряхме за Хейлшам, за Фермата, за всичко, което ни идваше наум. Когато сега си спомням за Рут, на мен, разбира се, ми домъчнява, че вече я няма, но изпитвам и малко благодарност — благодарна съм за този последен период от нашия живот заедно.
Имаше обаче една тема, до която никога не се докосвахме и това бяха думите на Рут в колата онзи следобед. Наистина, от време на време ми правеше намеци. Казваше:
— И все пак, не си ли обмисляла въпроса да станеш помощница на Томи? Знаеш, че ако поискаш, можеш да го уредиш.
Скоро идеята да стана помощница на Томи замести всичко останало в разговорите ни. Отвръщах й, че мисля за това, но че дори на мен няма да ми е никак лесно да го уредя. След това обикновено сменяхме темата. Ала усещах, че Рут продължава да мисли по този въпрос, ето защо, когато я посетих за последен път, знаех какво иска да ми каже, макар че вече не можеше да произнесе нито дума.
Случи се три дни след втората й операция — бяха ме пуснали при нея рано сутринта. Беше сама в стаята: сякаш бяха решили, че са направили максималното за нея. По поведението на лекарите, координатора и сестрите ми бе станало ясно, че не очакват да се оправи. Тя лежеше в болничното легло, наоколо цареше сумрак и на мен ми беше достатъчно само да я погледна, за да уловя онова изражение, което неведнъж бях виждала по лицата на донорите. Сякаш бе заставила очите си да гледат навътре в тялото й, за да й помогнат да се справи по някакъв начин с неизброимите източници на болка в организма си — така може би става и с тревожния помощник, когато се лута между трима или четирима страдащи донори в различни части на страната. Формално, тя бе още в съзнание, ала не ми бе възможно да проникна в него, така че стоях безпомощна до металната рамка на леглото й. Като не знаех какво да правя, придърпах един стол, седнах, взех ръцете й в своите и нежно ги стисках всеки път, когато я връхлиташе болката и тя отвръщаше поглед от мен.