Перфектно отмъщение [bg]

— Забелязал ли си как настояваш да продължаваме, докато не победиш? — питам.

— Това е, щото борбата с палци е моят тип борба — отвръща. — Както да прецакваш всичките тези хора наоколо е твоят.

— Перфектното отмъщение — казвам повече на себе си, отколкото на него.

— Какво?

— Когато някой ти причини зло — обяснявам, — ти му отмъщаваш. Задължително. Но то трябва да е абсолютно адекватно, подобаващо. Въпрос на уважение.

Бърт само изсумтява.

— Ти беше онзи, който ми каза едно време, че би убил Вилей, стига да получиш тази възможност, не помниш ли? — продължавам аз.

— Да, ама то е по-различно — казва той. — Едно време воините акуесасни доубивали с томахавки враговете си, паднали на бойното поле. Но не е било същото при всички племена. Да вземем хуроните. Те снемали скалповете им и ги одирали, докато са още живи, след което ги сварявали. Това си е съвсем точно отмъщение, нали? Бледоликият човек е същият, но по по-подъл начин. Мисля, че това си го наследил от баща си.

— Донякъде — отвръщам и си мисля за Лестър.

Колата се мушва в тунел и гледката на града изчезва. Бърт пие следващата си бира сам и никой от двама ни не казва нищо, докато не спираме пред голямата къща и си пожелаваме лека нощ.

Когато се качвам в спалнята си, усещам нещо необичайно. Някакъв тъмен силует се е сгушил в завесите на балкона. Сърцето ми се разтуптява и тръгвам полека към нощното шкафче. В чекмеджето му има пистолет.

Сещам се изведнъж за Андре, Русо, Вилей, Рангъл и Франк едновременно.

— Сет?

— Хелена? — отвръщам и въздъхвам.

Излизам на широката ивица светлина, която пада през завесите в спалнята.

Тя също стъпва върху тази ивица и ме улавя за раменете.

— Никога не го прави.

— Видях, че се прибирате с Бърт — казва тя. — А да стоя зад завесите ми носи късмет.

— Мислех си, че си в Торонто.

— Бях там.

— Мислех си, че утре трябва да си в Бостън.

— Така е — казва тя и забива нос в гърдите ми. — Липсвах ли ти?

— Винаги ми липсваш.

— Значи се радваш, че съм тук? — пита тя.

— Винаги.

— Да няма някоя друга? — тя се отдръпва и ме поглежда.

— Затова ли ме следеше? — питам тихо.

— По-различен си, откакто дойдохме тук — казва тя. — Има нещо.

— Работа. Само работа.

Целувам я и се запътваме към леглото.

Посред нощ отварям изведнъж очи. Дишам трудно. Хелена се е впила в мен, изкопчвам се и сядам в леглото, попивайки потта под носа си. Виждам Вилей, който се върти в чаршафите си. Чувам го да стене. И да крещи.

Часът е 3:37. Поглеждам към компютъра върху писалището си, ставам и се обличам. Преодолявам желанието да включа компютъра. Вместо това сядам на балкона и докато чакам да се роди денят, гледам как небето над парка променя цвета си от черно към мораво, после към синьо.

В шест сутринта вече съм в трапезарията на втория етаж и закусвам с Бърт, когато иззвънява клетъчният ми телефон.