Декстър в мрака [bg]

— Винаги после — измърмори тя.

Докато влизах през входа, спрях и попитах униформения полицай там — едър мъжага с черна коса и много ниско чело:

— Ще можеш ли да ми наглеждаш децата?

Той ме зяпна.

— Аз какво, да не съм детска градина?

— Само за няколко минути. Те са много възпитани.

— Слушай, приятелче — каза той, но преди да успее да довърши изречението си, въздухът се раздвижи и Дебора се озова до нас.

— Дявол да го вземе, Декстър! — изруга тя. — Качвай си задника на лодката!

— Съжалявам — казах. — Трябва да намеря някой да гледа децата.

Дебора изскърца със зъби. После хвърли поглед на едрото ченге и прочете табелката с името му.

— Съчински — каза, — гледай шибаните деца.

— О, стига де, сержант — каза той. — За бога.

— Стой при децата, по дяволите! Може да научиш нещо. Декстър, качвай се в проклетата лодка, веднага!

Обърнах се покорно и забързах към проклетата лодка. Дебора ме изпревари и когато се качих, вече се беше настанила, а полицаят, който управляваше лодката, ни насочи към един от по-малките острови, като криволичеше между яхтите на пристана.

От външната страна на яхтеното пристанище на Динър Кий има няколко островчета, които предлагат защита от вятъра и вълните, едно от нещата, които го правят такова добро място за пристан. Разбира се, то е добро само при обикновени обстоятелства, както доказваха и самите острови. Бяха осеяни с разбити лодки и друг морски боклук, натрупан от множеството урагани напоследък, и от време на време на тях се заселваше по някой скитник и си строеше колиба от разбитите части от лодки.

Отивахме на един от по-малките острови. На брега под налудничав ъгъл лежеше половин десетметрова спортна риболовна лодка, а пиниите по-навътре на плажа бяха окичени с парчета стиропор, парцали и тънки ивици найлонови пликове и торби за боклук. Като се изключи това, всичко си беше както го бяха оставили коренните жители на Америка — мирно парче земя, покрито с австралийски пинии, кондоми и кутийки от бира.

С изключение, разбира се, на трупа на Кърт Уагнър, който най-вероятно не беше оставен от коренните жители. Лежеше в средата на острова на една полянка и също като другите беше положен в официална поза със скръстени на гърдите ръце и долепени един до друг крака. Трупът беше обезглавен и без дрехи, овъглен от горенето, съвсем като другите — но този път имаше малко допълнение. Около врата му имаше кожена ивица с калаен медальон горе-долу с размера на яйце. Наведох се, за да го видя по-добре — беше глава на бик.

За пореден път усетих странно прищракване в празнотата, сякаш някаква част от мен разбираше, че това е важно, но не знаеше защо и как да го изрази — не и сама, не без Странника.

Винс Масуока клечеше до трупа и изследваше някакъв фас. Дебора коленичи до него. Обиколих ги веднъж, като ги гледах от различни ъгли — натюрморт с ченгета. Вероятно се надявах да намеря малка, но значима следа. Може би шофьорската книжка на убиеца или подписано самопризнание. Но нямаше нищо такова — само пясък, белязан от безброй нозе и от вятъра.