Декстър в мрака [bg]

— Декстър, искам да видя — изхленчи Астор. — Мой ред е.

— Добре — казах и я сложих на един стол до този на Коуди, така че и тя да погледне в микроскопа.

— Не виждам пуканки — веднага каза тя.

— Това кръглото кафеникавото в ъгъла — казах. Тя помълча минута, после вдигна очи към мен.

— Не може наистина да познаеш всичко това само като гледаш с микроскопа.

Радвам се да призная, че се фуках, но това беше целта на занятието, така че бях подготвен. Взех една папка, която си бях приготвил, и я отворих върху масата.

— Мога и още как — казах. — А мога и много повече. Гледайте. — Отворих на една страница, на която имаше снимки на различни животински косми, внимателно подбрани, за да покажат огромното разнообразие. — Това е котешки косъм — казах. — Съвсем различен е от този на козата, виждате ли? — Обърнах страницата. — И нишки от килим. Изобщо не приличат на нишките от риза или от кърпа за прах.

Двамата се приближиха и заразглеждаха папката, прелистваха десетината страници, които бях събрал, за да им покажа, че наистина мога да позная всичко. Бяха внимателно подредени, за да представят съдебната медицина като малко по-всевиждаща и по-всемогъща от магьосника от Оз, разбира се. В интерес на истината действително можем да правим повечето от нещата, които им показах. То всъщност не ни помага особено да хванем лошите, но защо да им казвам това и да развалям вълшебния следобед?

— Погледнете пак през микроскопа — казах след няколко минути. — Вижте какво още ще откриете. — Те го направиха с готовност и известно време бяха доста доволни.

Когато накрая вдигнаха погледи към мен, аз им отвърнах с жизнерадостна усмивка и казах:

— И всичко това от чиста обувка. — Затворих книгата и гледах как двамата се замислиха над думите ми. — И то само с микроскопа — казах и кимнах към стаята и многото лъскави уреди. — Представете си какво можем да разберем, ако използваме всички тези чудесни неща.

— Да, но може да сме били боси — каза Астор.

Кимнах, все едно в думите й имаше смисъл.

— Да, може. Тогава бих могъл да направя нещо такова. Дай си ръката.

Астор ме изгледа за няколко секунди, все едно я беше страх, че ще й отсека ръката, но после бавно ми я подаде. Аз я хванах, бръкнах под ноктите й с нокторезачката, която държа в джоба си, и казах:

— Чакай да видиш какво имаш тук.

— Но аз си измих ръцете — каза Астор.

— Няма значение. — Сложих малко парченце от намереното върху друго предметно стъкло и го наместих под микроскопа. — Ето.

ТРОП.

Наистина е малко мелодраматично да кажа, че всички замръзнахме, но така си беше — замръзнахме. Двамата погледнаха мен, аз погледнах тях и забравихме да дишаме.